Национален конкурс за учители творци, 2014 (категория есе, I награда)

Квантова теория на щастието

В тази налудничава теория се позовавам на някои от старите ми приятели, които са толкова далеч от мен, че ми причиняват огромно неудобство, когато ги споменавам. Наричам ги приятели поради една-единствена причина, като оправдание. Вече забравих къде точно прочетох, че е възможно, когато затвориш кориците на книга, на мига да изпаднеш в особено състояние на непреодолимо желание да вдигнеш телефона и да говориш с автора, като със стар приятел. Е, това не е правило, но има такива книги. Следващите редове са разговор, който по известни причини, никога няма да се състои, но както известих, желанието ми е непрeодолимо.

Смята се, определено не от всички хора, че животът е плод на самоорганизиращата се материя и на невероятната комбинация от различни природни взаимодействия – всяко със своя теория в мащаба на ежедневието, – но които трудно и за сега безуспешно се свързват в обща теория в невидимия квантов свят, който макар и призрачно нереален е светът на движението на хората по пътя на техните истории.

Добър начин да си представим квантовото поле на живота като специално място в пространството и времето, според мен, и няма да сбъркаме, е да застанем пред картина на Ван Гог. Предпочитам без никакво съмнение неговата Звездна нощ, която мога да съзерцавам с часове. Върху  платното Винсент оставя с четката отделни прости следи, но събрани по гениален начин в нещо повече от обикновена картина.

Квантовото житейско поле се проявява чрез свои елементарни частици със способност да пренасят взаимодействието между хората – други елементарни частици, които са обекти и субекти на въздействие. Не са ли хората наистина елементарни частици? Тяхното средно време на живот е пренебрежимо малко спрямо възрастта на Вселената. Всеки от нас излъчва въздействие, което като силова частица се сблъсква с друга материална частица – човек и се поглъща от нея. Излъчването, както и поглъщането на въздействие, променя възможните траектории на нашия живот. Проблемът е, че пълната квантова картина на живота изисква в нея да се включат всички възможни истории.

Получената картина наистина би била прекалено объркана и оплетена. Затова ще поискам помощ от Ричард Файнман*, автор на първата квантова версия на голяма група природни явления, който можем да наричаме просто Дик. Типично за него, той не би обърнал внимание на такава дреболия. Освен това обноските в един стриптийз-бар, където е свирил на бонго, не са кой знае колко изискани. Просто би се усмихнал, ако беше жив.

Дик предлага много елегантен графичен метод, чрез който възможните човешки истории се представят като диаграми. Сумирането на всички възможни диаграми ни помага да видим невидимото и да определим вероятността нещо да се случи, да речем между двама души – да се обичат или да се наранят. Диаграмите са доста популярни не само поради факта, че са служили за украса на прочутия ван, който Дик е карал приживе, а сега е реликва в складовете на Калтек в Калифорния. На диаграмите хората са изобразени с плътни линии, а силите на взаимодействие между тях с вълнообразни, като приливи и отливи, които лично за мен носят повече вълнение.

Все пак, при какви начални условия, по какъв начин и кога е възможно да се случи човешкото щастие? Ако мислите, че знам отговора на този въпрос, веднага ще кажа, че ме натоварвате с прекалено оптимистични очаквания. Аз не знам отговора, но правя опит да разбера чудото човешко щастие.

Известни са рамките, в които съществува или не човешкото щастие. Такава една рамка съдържа задължителни неща като здраве, семейство, дом, добра работа и човекът в нея лесно определяме като щастливец. Нека сега погледнем на картината с посочената рамка по друг начин. Всеки елемент от нея може да се промени внезапно и радикално, а много често всички елементи заедно търпят забележителни промени – здравето се влошава, случват се събития като развод или уволнение. Рамката е същата, но картината има друго съдържание. Изводът се налага сам по себе си – щастието е изменчиво, то съществува само като моментно състояние на човека и в ограничени периоди от време.

В другата крайност рамката огражда картина, в която не откриваме почти нищо. Човекът в нея не притежава дом, няма семейство, има разбито здраве и получава несигурни доходи. Винсент, за когото вече споменах, е добър и напълно подходящ пример. Нима е възможно такъв човек да изпитва щастие? Да, възможно е, ако се доверим на извода за съществуването на ограничени по брой и във времето щастливи моменти. Обикновено хората в такава рамка са изключително упорити, бих ги нарекъл гении на търпението и упорития труд, чийто плодове оценяваме по достойнство с прекалено голямо закъснение. Те са щастливи в работата си, но рамката на живота им с нейните правила ги определя като пълни нещастници, като пълен човешки  провал.

Между крайностите на посочените рамки се намират хората, които са водени постоянно от измамното желание за успех във всевъзможен вид и от ненаситното желание за пари, вещи и удоволствия, скрити зад привидното благоприличие наречено щастлив живот. За да постигнат това те са способни на всичко. При тях доброто и злото са артерии и вени осукани до неразличимост в кръвоносна система, която работи безотказно и поддържа живота им. Такива хора не говорят за щастие, те са доволни от живота хора.

Оказва се, че зад реалното или въображаемо щастие, между раждането и смъртта, животът ни има неизброимо количество възможни истории, които протичат едновременно, но се случват наистина само най-вероятните.

В единствената история, наречена собствен живот, изпитваме щастието като съпреживяване с хората около нас, когато се носим, като празни лодки между непрестанните щастливи приливи и нещастните отливи. Щастието в нашия голям свят рано или късно намираме в неговите навити до безкрайност или скрити, вътрешни измерения. Там където законите на големия свят са валидни само в ограничената област на припокриване, на границата с невидимата квантова реалност. Способността ни да надникнем макар и за миг в нея ни прави щастливи. Бих казал, това е възможността да видим удивлението в очите на дете, погълнали звездната светлина на тъмното и безкрайно нощно небе.

*Ричард Файнман – американски физик, нобелов лауреат, известен още с умението си да свири на бонго – вид малък барабан.

 Румен Димитров

 Есето е отличено с І награда от Шестия национален конкурс за учители творци, 2014