Джими. Епизод 1. Престъпление в минало време

Престъпление в минало време

Джими бързаше. Беше толкова нетърпелив да пристигне навреме според уговорката, че затръшна входната врата на къщата и изскочи на улицата. Само след няколко крачки си спомни, по-скоро усети, че в този мрачен и хладовит ден по разписание мъглата щеше да се вдигне едва към обяд, а той е твърде леко облечен. Нямаше никакво желание да се връща обратно, само щеше да загуби време. Вдигна качулката на суитчъра и прати по дяволите Общинската служба за управление на времето. – Направо прекаляват с изискванията за достоверност! – рече си Джими и ускори крачките.

Атмосферните процеси в Ню Таун следваха климатичния календар, който от своя страна силно се влияеше от резултатите на последните избори. Обикновено либералите искаха 365 слънчеви дни с леки ефирни облачета в късния следобед. Консерваторите от своя страна наложиха известен баланс, като включиха ограничен брой дни със сутрешни мъгли, с краткотрайни следобедни валежи придружени от нисък интензитет на гръмотевиците, предвид правата на домашните любимци. Безделниците от Общинската служба, без да правят въобще прогнози, наричаха себе си метеоролози. Откакто климатът се управлява според Конституцията на планетата тези копелета си правеха каквото искат, за да разнообразят скучното си ежедневие. То се състоеше в пускането и спирането на местния Климодус, сравнително голяма машина за управление на климата, програмиран либерално–консервативно за период от четири години. Е, не си позволяваха съвсем всичко, което искаха, но можеха например да пуснат за няколко минути мъгла или пороен дъжд точно когато никой не си носи чадър. Гледката на тичащи по улиците объркани хора и животни ги караше да се смеят до болки в корема. Климодусът всъщност беше на години, едно готино старче готово за пенсия. Общината постоянно отлагаше смяната му с някоя нова версия по обичайната причина – липсата на достатъчно пари.

Вълнението на Джими беше на предела. Не мислеше за нищо друго освен за едно – ще успее ли да получи онова нещо от хартия, което видя случайно в дома на стария господин Антонини. Освен това наоколо хартия не се срещаше от времето на Закона за забрана на достъпа до горите. Джими беше ходил до една далечна гора само с родителите си и веднъж организирано от училището. Посещенията бяха много редки с предварително записване и дълго чакане от няколко месеца. Джими знаеше да чете преди да тръгне на училище. Сега в седми клас беше така свикнал с всякакви екрани – реални или виртуални, че възможността да държи нещо в ръцете си и да го разлиства напред–назад му се стори неудържимо притегателна. Тази книга, така се наричаше това нещо, трябваше да стане негова, на всяка цена. Господин Антонини, далечен роднина на майка му, някакъв братовчед на нейната майка, му беше обяснил, че това е Енциклопедия на света и е доста стара. Липсваха първите ѝ няколко листа с датата на издаването, но той предположи, че е от средата на по миналия век, значи поне на 200 години.

Когато Джими най–сетне застана пред къщата на господин Антонини беше премръзнал и искаше, по–бързо да влезе на топло. Преди да почука отново изпрати метеоролозите при дяволите. Най–накрая се чуха стъпките на господин Антонини, по-точно шляпането на неговите чехли, които се влачеха по тесния коридор и вратата се отвори.

– Добър ден, господине.

– О, младият господин Джими, заповядай вътре. Не изглеждаш добре, момчето ми.

Цял треперещ и без повече покани Джими бързо се насочи към камината в хола, чийто екран излъчваше приятна топлина. Докато гледаше играта на изкуствените пламъци, зад гърба му господин Антонини се намести в своето кресло. Джими знаеше, че е редно домакинът първи да вземе думата и още, че пръв подава ръка възрастният човек на младия при запознаване.

– Как върви училището, момче? Някакви успехи?

– Всичко е наред, господине. Наставникът ми господин Питър Газовски, или както се е казвало едно време, учител, е много доволен от резултатите ми по физика. Той не иска голи знания, а умения да ги ползвам за решаването на проблеми. И да знаете само какви проблеми измисля...

– Сипи си чай – каза домакинът, явно доволен от чутото и посочи към каната на масата.

– Благодаря – отвърна Джими, като се оглеждаше за книгата.

– Знам за какво си дошъл, Джими. Още миналия път разбрах, че рано или късно ще се върнеш за нея. Затова ти казах удобен ден и час. Прибрал съм я на сигурно място.

Явно момчето нямаше защо повече да увърта и като си пое въздух, рече:

– Много ви моля, господине, дайте ми книгата, искам да я прочета, само за нея мисля. Кажете ми какво да направя за да ми я дадете и ще го направя, честна дума. Ще ви изпратя всичките си спестени пари, макар да са доста малко...

– Момче, знаеш, че тя е много скъпа!

И в този момент Джими си спомни за прякора на господин Антонини – викаха му Антикваря, прастара дума, загубила своя смисъл във времето. Търговията с ценни неща беше поставена извън закона и нарушенията се наказваха строго – обикновено изолация в място, наричано все още затвор. Като стар и съмнителен познайник на полицията в дома му бяха правени не едно и две претърсвания с надеждата да се открие нещо незаконно. Напразно, старецът не беше съвсем изкуфял и знаеше тънкостите на занаята.

– Пари няма да ти искам. Ще ти я дам с едно условие – да ѝ намериш най–тайното място у вас и да я четеш, когато няма никой около тебе.

Очите на момчето грейнаха в знак на съгласие. Старецът се надигна от креслото, излезе от хола. Върна се с книгата в ръце след около пет минути, които на Джими се сториха цяла вечност. Той благодари с поглед, набързо натъпка книгата под суитчъра и изхвръкна на улицата. За миг се обърна и помаха на стареца, който му кимна с усмивка преди да затвори вратата след себе си. Мъглата навън беше все така гъста и лепкава. Джими не усещаше нищо, тичаше лудо, като се чудеше, кое е най–тайното място за скривалище на съкровището, с което се беше сдобил.

Енциклопедията се оказа в доста окаяно състояние – освен липсващите първи страници, предната корица се гордееше със следите от зъбите на мишки. Това не направи особено впечатление на Джими. Той се заключи в своята стая и с настървение започна да чете всичко подред...

Голямата слабост на Джими беше ровенето в тайнствените истории на човечеството, на всякакви хора, живели преди векове – наричани гении, герои, престъпници или чудовища. За разлика от тези хора населението в Ню Таун, родния му град, беше генетично подобрявано достатъчно дълго време и съгласно Конституцията отговаряше на изискванията за нормално население. Нито един жител на града не притежаваше дори нищожна следа от генетичния код на някой диктатор или шеф на мафията. Но генетичното наследство на Айнщайн, Мария Кюри и всички нобелови лауреати, на всякакви гениални артисти, писатели и музиканти беше широко разпространено в града. От друга страна се носеше мълвата, че да се сдобиеш с гените на някоя специална легенда не е никак лесно. Нужни били дебели връзки в Световната генетична банка или накратко СГБ със съвсем скромно представителство в Ню Таун. Родителите на Джими се надяваха, че дадения от тях приличен подкуп е бил достатъчен Джими да получи мечтаната генна комбинация. Бяха си пожелали гените на рок легендата Ерик Клептън и астрофизика Стивън Хокинг, без наследствената опасност от АЛС* на последния. Уроците по китара обаче се оказаха напълно безполезни и скъпата китара на Джими, подарък за рождения му ден, събираше прах на тавана на къщата. Музикалните му занимания доведоха само до един видим резултат – съучениците му лепнаха прякора Бавната ръка, но Джими не се сърдеше, дори се гордееше с него.  Когато обаче той стигна до статията под заглавие: Хокинг, Стивън, астрофизик, живял през XX и XXI век, нещо внезапно избухна в мозъка му. Като новогодишна пиратка, кратко и стряскащо. Сертификатът от СГБ не гарантираше, че гените на Клептън и Хокинг ще се проявят като дарби и способности на техния притежател. Но пиратката, този малък, нищожен, супермикротермоядрен взрив в съзнанието на Джими, подсказваше доста уверено, че парите за подкупа на служителката в местното представителство на СГБ все пак не са отишли напразно.

... А Джими не вдигаше глава от книгата вече втори час. Стивън, какъв странен човек – разсъждаваше той и само как го е написал някога: „Предполагам, че една напреднала цивилизация може да разполага с технологията за изкривяване на пространство-времето, така че да се появят затворени времеподобни криви, позволяващи пътуване в миналото“. Но ние сме сега точно такава напреднала цивилизация, както някога е написал този професор – си каза Джими. – И сигурно вече владеем подобна загадъчната технология.

Тази нощ той не можа да затвори очи дълго време. Представи си как седи редом до инвалидната количка на професора на ръба на въртяща се черна дупка и слуша обясненията му за пътешествията напред–назад във времето...

– Слушай ме внимателно, Джими – рече Хокинг през говорния си синтезатор. Не знам дали всичко ще разбереш, но аз имам опит да обяснявам сложни неща с прости думи. Дори издадох няколко книги за деца, на които разказвам за пътешествията във времето и за тази черна дупка, която е зейнала под краката ни.

– Ама, аз не съм вече дете – отвърна момчето, явно за да покаже, че е способен да разбира сложни неща, предвид отличната си оценка по физика.

– Не се обиждай, момче, но по мое време много малко хора разбираха какво съм написал. Много повече просто ме имаха за нещо като попзвезда. Купуваха си тениски, чаши и шапки с моя образ и понякога моите книги без обаче да ги прочетат докрай.

– Разбирам – рече Джими – Аз пък вкъщи имам Сертификат, че нося твоите гени. Искам да кажа, че сме нещо като роднини, като твой прапрапрапраправнук съм, така излиза.

При тези думи Хокинг опита да се размърда на инвалидната си количка. Не успя, но показа учудването си:

– Изглежда доста сте напреднали в мое отсъствие.

– Почти съм сигурен, че имаме технологията, която предричате в Енциклопедията. Но е тайна според мен, засекретена е – отвърна Джими.

Хокинг задвижи мускулите под дясното си око за да може Джими да чуе неговото мнение чрез гласа на синтезатора. Всъщност Хокинг харесваше своя електронен глас, който управляше с единствените си работещи мускули:

– Надявам се не са ти присадили склонност към АЛС, към атрофията на мускулите, която ми подари тази количка, нали?

Джими оцени чувството за хумор на професора и отговори:

– Да, така е, мама ми каза, че всичко е проверено преди зачеването и след това и въобще съм чист и предпазен от всякакви гадости.

– Знаеш ли, има една стара поговорка, която казва, че всяка гадост носи радост. Моята гадост ме навести сравнително късно и успях да открия разликата в истинската радост от живота преди и след нея. Не всеки има това щастие, момчето ми.

Двамата се въртяха около хоризонта на събитията, или другото име на ръба на черната дупка и за тях времето беше спряло. Тогава Джими каза замечтано:

– Искам да пътувам в миналото.

– Защо?

– Ами много е просто, там е по–интересно, няма такива неща, които сега не понасям – Световна конституция, Общинска служба за управление на времето и генно модифицирани деца. Всичките ми приятели са такива. Имам един, който носи гените на някой си певец Майкъл Джексън, а дори не може да пее. Той ме нарече Бавната ръка и затова го уважавам. И дори не виждам никаква гора.  

След малко Хокинг продължи:

– Искам да ти кажа нещо, Джими. Пътуването в миналото може да бъде интересно, но и особено опасно. Например ако срещнеш своя прапрапрапрапрадядо и решиш да му видиш сметката поради някаква неизвестна причина или просто за да видиш какво ще стане...

– И... какво ще стане? – попита Джими с ококорени очи.

– Ами каквото стане, ще стане, една безподобна бъркотия на причина и следствие. Ще убиеш своя прародител преди да те е създал. Добре, че е забранено от законите на физиката, които не позволяват появата на затворени времеподобни криви.

– Господин Хокинг, може ли, така да го обясните, като за мен. Вярно, не съм дете, но тези времеподобни неща ме объркват малко.

– Джими, виж сега, времето има няколко стрели, ще рече посоки. Първо то тече само от миналото към бъдещето, второ, нещата винаги вървят към увеличение на хаоса. От счупената чаша не можеш да направиш нова, все едно парчетата от пода да се върнат обратно на масата като здрава чаша пълна с чай. Или както е казал един Мърфи в закона си: „Работите винаги вървят към зле!”. И накрая времето тече от една свита към една разширяваща се Вселена. Доколкото знам тя ще продължава да се разширява и по твое време, при това все по–ускорително.

– И после какво става?

– Изглежда не е възможно да се създаде крива стрела на времето, Джими. Толкова крива, че нейното острие да се забие в опашката й. Това аз наричам Защита на хронологията, забранени са кривите времеподобни стрели с формата на окръжност. С една дума не е възможно да срещнеш динозавърския си прадядо в някой бар.

Джими погледна хитро към професора и започна да се смее:

– Значи, пускам стрелата на времето, а тя все някога ще се забие в собствения му ...

– Да, Джими, точно така, в собствения ... на стрелата.

Когато момчето спря да се смее, Хокинг каза сериозно:

– Тази Защита на хронологията всъщност няма да позволи да ми видиш сметката, да ми дръпнеш щепсела или да ритна камбаната преди Онзи да реши...

– Кой е този Онзи?

– Ами викат му Бог, който може да прави всичко и да следи всичко наоколо. Всъщност не вярвам, че съществува, но ако е написал всички закони, Той няма право да ги нарушава, защото иначе няма да бъдат закони. А защитата на хронологията си е закон отвсякъде.

– Не съм чувал за такъв човек, господин професоре, но щом вие казвате... Въобще ми се струва, че сте един голям, извинете ме, но досаден всезнайко, който всичко знае, всичко обяснява и знае отговорите на всички въпроси. Дори се познавате с този странен господин Бог.

Отговорът на Хокинг се забави повече от обичайното и в тази пауза се надигна само за миг онзи първичен гъдел в мисълта на малкото дете оставено без родителски контрол или по–скоро без нужното възпитание. Гъделът е като непреодолимо и необяснимо желание да се види какво има вътре в новата играчка, да се счупи кошче боклук в парка, да се надраска мръсна дума в училищната тоалетна или да се уцели със снежна топка главата на някое момиче, което много харесваш. Този миг беше напълно достатъчен. Въобще Джими хвана здраво дръжките на инвалидната количка на професора и я бутна от ръба на черната дупка. В този миг желанието му да усети радост след гадостта на своята постъпка се изпари. Джими полетя след количката с надежда да я спре без да осъзнава, че връщане назад няма. Двамата с професора се превърнаха в частиците на два осукани един в друг макарона, чиято съдба беше да потънат в улица без изход...

Облян в пот, Джими се събуди с крясък достатъчно силен да накара родителите му да дотърчат в три през нощта в неговата стая. На въпроса: – Какво става Джими, какво има? – той, след като изпи до дъно пълна чаша с вода, успя все още задъхан да каже: – Нищо няма, реших окончателно, ще кандидатствам да уча физика в колежа.

Майка му и баща му се спогледаха и тихо излязоха от стаята. А Джими, усетил тишината, измъкна Енциклопедията изпод завивките си, прегърна я и като започна да диша равномерно неусетно заспа. 

АЛС* – Амиотрофична латерална склероза е прогресивно неврологично и неизменно фатално заболяване, което води до пълна парализа и смърт.