Джими. Епизод 4. Лъчистото момиче

Лъчистото момиче

Джими беше влюбен. За първи път. Това осъзнато, вдъхновяващо чувство просто не му даваше покой. Той дори си въобрази, че има крила, защото сякаш не вървеше по земята, а летеше във въздуха, когато Соня беше някъде наблизо. Всичко освен нейния образ мина на заден план, струваше му се, че нищо друго на света вече не съществува. Постоянно мислеше за нея, кроеше планове и измисляше начини за „случайни” срещи с момичето на своите мечти, които се оказваха обаче едно голямо разочарование. Соня по никакъв начин не показваше, че присъствието на Джими наоколо има за нея някакво особено значение. Разговаряха само за уроци, домашни, контролни, тестове или за някакви безсмислени клюки из училището. Джими се намираше в безизходица – от една страна не намираше смелост да признае чувствата си, а от друга не знаеше по какъв начин да привлече вниманието ѝ за по-дълго време. След една дълга нощ на колебание и терзание, през която почти не мигна, той реши да наруши обещанието, дадено с честна дума пред господин Антонини.

Изпълнен с решителност докрай, Джими изчака Соня след края на часовете в училищния двор. Беше убеден напълно, че този път ще успее да завладее нейното внимание. Той просто сияеше и това личеше отдалече. Момичето на неговите мечти се приближи, и Джими се изпречи на пътя ѝ.

– Здравей, Соня!

– Здрасти, Джими! Какво има, да знаеш бързам, имаме толкова много домашни за утре...

Двамата вече вървяха по улицата. Времето беше чудно, пролетта приближаваше.

– Слушай Соня, трябва да ти кажа нещо важно...

– Казвай бързо, наистина нямам време.

Джими за момент отново изпита колебание, но нямаше за кога и къде да отстъпва.

– Знам, че си луда по химията, а пък аз имам нещо, което никога не си виждала...

Соня спря учудено, изгледа момчето до себе си с повдигнати вежди, а на Джими му се стори, че в този момент тя е по-красива от всякога. Беше спечелил първата битка, тя му обърна внимание.

– И какво е това нещо, Джими, ако мога да знам. А пък аз си мисля, че всичко знам. Соня беше не само най-готиното, но и най-самоувереното момиче в училището.

– Имам Енциклопедия на света, много, много стара книга.

– Книга ли, май съм чела или чувала тази дума, но не знам какво означава и как изглежда.

– Мога да ти я покажа, там за химията са написани толкова много неща, че направо ще ти падне шапката, и още за едни стари времена.

– Джими, аз нямам шапка, както виждаш – каза Соня, но видимо беше попаднала в неговата клопка и се спря замислена. – Кога мога да я видя?

– Само вкъщи и то когато нашите са някъде навън – каза Джими и добави – За нищо няма да съжаляваш!

Соня за първи път се загледа продължително в очите на Джими и не можа да го познае. Това беше сякаш някакво друго момче, едновременно познато и напълно непознато, но определено в него имаше нещо, което привлече вниманието ѝ. Тя се почувства като малко котенце, което за първи път тича след слънчево зайче.

– Добре, ще дойда, но само ми кажи кога – отвърна тя и му се усмихна, макар да не разбра защо го направи. – А сега вече много бързам. Довиждане, Джими!

Двамата започнаха да четат Енциклопедията всяка неделя, когато по традиция родителите на Джими отиваха на семейна разходка в парка около близкото езеро. Соня пък започна всяка неделя да ходи на „сладкарница” с приятелки за около два часа в дома на Джими.

Така в тайни срещи измина един щастлив месец, когато Джими беше обхванат от ново терзание. Беше нарушил обещанието и доверието на своя далечен роднина точно два пъти – Соня разлистваше Енциклопедията всяка неделя и накрая разбра, че съществува някаква странна машина в мазето на господин Антонини. От този момент нататък нямаше връщане назад. Джими трябваше да измисли начин да каже цялата истина, да признае вината си и да понесе всякакво наказание, но не можеше да откаже едно нещо – да заведе Соня в мазето на стареца. Тя искаше на всяка цена да влезе в Ментисконверса. Дори заплаши Джими, че ако това не стане, те двамата повече няма да четат Енциклопедията заедно всяка неделя.

 Когато Джими се изправи пред вратата на господин Антонини вече не изпитваше радост, когато чу шляпането на неговите чехли по коридора. Беше го дори страх, когато вратата се отвори.

– Добър ден, господине! – каза той, като не смееше да погледне стареца в очите.

– Влизай, момче!

Двамата се настаниха в хола и както обикновено, с чаша чай в ръце. Антонини огледа внимателно лицето на своя гост и рече:

– Джими, давай направо, нещо се е случило, разказвай!

– Как да ви кажа, господине, наистина не знам как да започна...

– Ами как, от самото начало, разбира се. През дългия си живот съм чул и видял какво ли не...

Тези думи леко успокоиха Джими и той успя за минута-две да направи пълни самопризнания за очите на Соня и за това как те са причината да наруши даденото обещание и въобще да прати по дяволите цялата тайна около Енциклопедията и  Ментисконверса.

Продължиха да пият чай в пълно мълчание, докато старецът не се понамести в креслото и каза съвсем спокойно:

– Джими, да знаеш, ти успя да ме върнеш в младостта с няколко изречения. Любовта е най-силния наркотик, момче, и ти сега приличаш точно на един щастлив наркоман.

Тези думи на Антонини бяха толкова неочаквани за Джими, че едва не изпусна чашата си на пода. Камък му падна от сърцето и единственото, което можа да направи, беше да погледне към Антонини с благодарност.

– Слушай, Джими, по дяволите тези наши тайни! Книгата и тази бракма в мазето не струват пукнат грош, дори една изтъркана магарешка подкова пред най-хубавото нещо в живота на човека. Това да го знаеш от мене, стария глупак Антонини.

– Не говорете така, господине! – каза Джими и се замисли, че вече знае какво е бракма, но за първи път чуваше за пукнатия грош и за подковата на магарето.

– Всичко е наред, момче, искам по-скоро да се запозная с госпожица Соня.

След една седмица в късния следобед, малко преди пет часа Джими отново беше пред вратата на Антонини, а до него стоеше Соня, която за първи път дочу кратката музикална интродукция от чехлите на стареца: шляп-шляп-шляп-хлоп. Вратата се отвори.

– Добър ден, господине! – казаха двамата почти едновременно.

– Здравейте, млади хора, заповядайте и не се събувайте. Тук се чисти от дъжд на вятър.

Старецът беше приготвил три чаши за чай и Соня ги сервира на масата в хола. Антонини леко се прокашля и погледна въпросително към Джими, който веднага каза:

– Това е моята съученичка Соня, а това е господин Антонини.

– Много ми е приятно да се запозная с вас, госпожице!

– И на мен също, господине. Джими ми е разказвал толкова много за вас.

– А пък на мен много малко за вас, но знам, че сте влюбена... – тук Антонини отново се прокашля леко и добави – ... в химията, нали?

Джими и Соня се спогледаха с лека усмивка и продължиха да пият чай, а господин Антонини като много остроумен домакин, разказа как е спечелил сърцето на едно момиче в гимназията. Накрая се върна към темата на посещението.

– Госпожице Соня, машината в мазето е на ваше разположение, тя ви очаква. Имате ли някакъв план, къде желаете да се пренесете с мислите и въображението си. С кого искате да се срещнете и разговаряте? Бих ви предложил Антоан Лавоазие или Михаил Ломоносов живяли накъде през 18. век, въобще някъде в прадалечното минало.

Соня погледна към Джими и отвърна:

– Имам голямо желание да поговоря с госпожа Мария Кюри.

– Отличен избор, Соня! Да вървим тогава.

Напред вървеше Джими, който отключи врата на мазето и скоро тримата се озоваха пред Ментисконверса. Соня беше силно развълнувана докато Антонини й обясняване как ще протече цялата операция. След това влезе в капсулата, седна на металическото кресло и си сложи шлема. Машината изпълняваше тихичко любимата песен на работливите пчели.  

– Бъди спокойна, Соня! Ние с Джими ще сме тук през цялото време. – каза Антонини и след като въведе комбинацията 1911, Париж, затвори вратата на машината.

Соня стисна здраво дръжките на креслото, а в ушите й запяха хиляди пчели, докато старецът и Джими изчезнаха пред очите ѝ. Настана пълна тъмнина.

Внезапно светлината изгря отново и тя се огледа. В далечината се виждаха очертанията на Айфеловата кула. Значи наистина съм на правилното място – си каза Соня – и отново се огледа. Пред нея се издигаше голяма сграда с надпис Парижки университет. Без да се бави тя намери администрацията на учебното заведение, която я опъти как по-лесно да открие Радиевия институт на госпожа Кюри. След кратко лутане по коридорите Соня намери това, което търсеше. Почука на вратата с надпис Лаборатория, натисна дръжката на вратата и влезе.

Пред нея се откри неголямо помещение почти затъмнено, с плътни пердета и пълно със стъкленици, колби, стативи, а сред тях дори различи един електрометър. До голям работен плот с гръб към нея седеше жена на около 40 години, облечена в дълга черна рокля, която съсредоточено пишеше нещо в една тетрадка. Вратата зад Соня се затвори с тропот, жената остави писането и се обърна към нея. Имаше високо чело и прибрана към главата ситно къдрава коса.

– Добър ден, госпожо Кюри! Казвам се Соня, уча в 7 клас, влюбена съм в химията и много ми се иска да си поговоря с Вас.

– Здравей, Соня! Приятно ми е да се запознаем. Тук не идват ученици, как успя да ме намериш?

– Ами разпитах тук и там и ето ме тук. Тази година сте получили втората си Нобелова награда, след тази по физика преди 8 години, сега и по химия. Единствената жена с две Нобелови награди по различни дисциплини. Направо ви се възхищавам!

– Благодаря, мило момиче. Надявам се все пак да не остана единствената. Историята ми дотук е много дълга и тежка. Така, че по пътя на химията се приготви за много безсънни нощи и уморителни дни. Но си струва, да знаеш.

Соня се почувства по-уверена и започна да се разхожда из лабораторията. Всичко наоколо ѝ беше безкрайно интересно, все едно се намираше в пещерата на Аладин, за която беше прочела в Енциклопедията. Мария Кюри отговаряше на всичките ѝ въпроси, а Соня я гледаше в захлас. Великата химичка носеше верижка с нещо като талисман.

– Извинете, госпожо Кюри, за моето нескромно любопитство, но какво носите на врата си? Вероятно е някакъв талисман.

– Нищо особено, това е капсула, с един грам радий в нея, химичният елемент, който открихме със съпруга ми Пиер. Той е на съвещание в нашия институт и очаквам скоро да се върне.

Соня се закова на място, а после взе да отстъпва бавно към вратата на лабораторията. Погледът ѝ не се отделяше от капсулата.

– Госпожо Кюри, това което носите... Това не е безобидно – прошепна тя. – Моля ви, махнете го. Изключително опасно е за вашето здраве и не само за вас!

– Не се тревожи, млада госпожице, радият наистина е по-активен от урана, но не знам за вредни последици от неговото лъчение. Нарекох го лъчист от радиус, а на гръцки означава лъч. Лъчението тръгва от дълбините на неговите атоми. И вече никой не се съмнява в идеята за техния сложен строеж.

– Да, знам всичко това, госпожо Кюри. Радиоактивното лъчение обаче прониква по-силно в материята от Х-лъчите на господин Рьонтген и йонизира нейните градивни частици. Кръвните ви клетки ще се разболеят и накрая получавате рак на кръвта. Затова този талисман го махнете веднага от врата си.

Мария Кюри изслуша внимателно думите на Соня, след което се замисли за кратко и отвърна:

– Знаеш ли, Соня, нося  понякога  радиоактивни проби в джобовете си, пазя ги в чекмеджето на бюрото си при дневниците и любимата ми готварска книга. Нищо ми няма, чувствам се добре, честна дума.

Соня стоеше до вратата, разкъсвана между желанието си да избяга от това опасно място и същевременно да остане при тази изключително интересна, смела и харизматична жена, която е намерила завинаги своето място в историята на науката.

Пред нейните очи се появи една забележителна фотография от Енциклопедията. Направена точно 16 години по-късно в края на една научна конференция. Мария Кюри е седнала в на първия ред, заобиколена от още 29 велики физици, велики умове на човечеството. Да, мадам Кюри е единствена жена сред тях, с горда осанка, която държи в ръцете си шал и малка кокетна шапка без периферия. А под краката на всички тези гении се търкалят жълти есенни листа. 

Когато решението на Соня да изчезне от стаята беше вече окончателно, нейната врата се отвори и влезе мъж с брадичка и мустаци.

– А, имаме си гостенка! – каза той и се представи – Аз съм Пиер, съпругът на госпожа Кюри, а Вие сте?

– Това е госпожица Соня, според мен е дошла от бъдещето, скъпи Пиер и знае такива неща за нашата работа и за мен, че направо не мога да повярвам – каза Мария Кюри преди Соня да успее дори да си отвори устата.

Все пак момичето реши да остане остане още малко в тази радиоактивна компания и взе думата.

– Наистина знам – каза Соня и леко повдигна брадичката си. – Вашето семейство има две дъщери, Ирен и Ив, нали? Въобще да знаете, крушата не пада по–далеч от дървото. Ирен ще върви по вашите стъпки в науката и заедно с мъжа си ще открият нещо, което вие не знаете – изкуствената радиоактивност и дори тези от комитета на Нобел ще й обърнат внимание...

На това място Пиер не издържа и се обърна към жена си:

– Скъпа Мари, кого си приела на гости, това е някаква малка магьосница, гадателка или малка прелестна врачка?

Соня обаче беше набрала инерция и не мислеше да спира:

– Уважаемо семейство Кюри, искам най-откровено да ви предупредя. Не разнасяйте вашите радий и полоний, кръстен на родната ви Полша, госпожо Кюри, насам-натам и напред-назад, където ви скимне. Ще кажа само, че един ден ще съжалявате за това.

– Добре, добре, моето момиче – каза Мария Кюри и понечи да си свали талисмана.

– Най-добре го сложете в някаква кутия облицована с олово, госпожо Кюри – препоръча Соня. – Дори готварската ви книга е вече силно радиоактивна и препоръчвам да я сложите в кутията заедно с талисмана!

 Соня беше започнала да се задъхва от проявената дързост пред двамата Кюри. Чудеше се какви още предупреждения да направи, но си припомни, че не може да промени хода на историята. Тя отлично знаеше, че в някакъв дъждовен и кален ден една каруца ще премаже Пиер Кюри и ще му счупи черепа. Но веднага се усети, че прави голяма грешка, защото това нещастно събитие вече е станало преди цели пет години и вероятно току-що е разговаряла не с Пиер Кюри, а с неговия дух. И продължи да разсъждава... – Всъщност с машината на Газовски, не, не беше на Газовски, а беше на Антонини, се включвам в мисловните канали на живи и умрели хора и се движа дори срещу стрелите на времето. Ох, май всичко се обърка в главата ми – си помисли тя. В този момент Пиер хвана Мария за ръка и двамата сякаш владеещи левитацията се издигнаха бавно към тавана на лабораторията и се превърнаха в ... тъмнина, която покри очите на Соня.

В един глас Джими и Антонини я върнаха бързо-бързо в настоящето.

– Как си, Соня, добре ли си, всичко е наред, нали?

Момичето свали шлема, разтръска русата си коса, очите ѝ отново заблестяха и тя с усмивка излезе от кабината.

– Добре съм, наистина съм добре.

Господин Антонини попита:

– Е, как ти се видя Париж, кулата на Айфел и въобще Мария Кюри и Пиер?

– Ами, какво да ви кажа, тези двамата са много готина двойка, направо са опасни, искам да кажа радиоактивни!

Тримата се спогледаха за кратко и излязоха от мазето. Джими и Соня благодариха на Антонини за приключението и излязоха на улицата.

Навън беше чудесен слънчев и почти топъл ден. Хвърчаха птички и дори пчелите се бяха запъхтели от работа. Джими и Соня се държаха за ръце и все едно летяха заедно с птиците. Джими беше убеден, че момичето до него излъчва светлина, като едно усмихнато малко слънце.