Джими. Епизод 5. Котки

Котки

Джими обичаше котките. Соня обожаваше котките. В един и същи ден Соня посети единствения развъдник в Ню Таун и си взе малко синьо клепоухо британче, а пък Джими получи подарък от котилото на съседите – оранжев дългокосмест персиец. Пухкавите четирикраки създания веднага получиха имена – Соня кръсти своята любимка Аби, вероятно галено съкращение на Абигейл, а пък котаракът на Джими прие името Цезар, без капчица възражение.

Двете същества довлякоха със себе си постоянните и всестранни грижи, познати до болка на всеки средностатистически любител на котки. Изчетоха всичко за двете породи и дори се преровиха отново цялата Енциклопедия. Накрая с гордост се наредиха до Исаак Нютон и Никола Тесла в славната кохорта на великите котколюбители.

Постоянно си подаряваха котешки лакомства, играчки, лазерни фенерчета и всякакви други неща, които правеха живота на любимците интересен и пълноценен. Разбира се имаше, един „ароматен” ежедневен ритуал – чистене на тоалетната. Котешката им любов приемаше всичко като шеговит повод да споделят как се справят с този досаден проблем.

Една сряда след училище Соня седеше на леглото в стаята на Джими и чешеше Цезар между ушите в очакване да започне неговото мъркане, а то беше направо забележително. Цезар се протегна по гръб от удоволствие, сигурен знак, че Соня трябва да продължи да го гали, само не по коремчето. В този момент Джими донесе две чаши портокалов сок и пакетче бисквити.

– Соня, да знаеш само какво намерих в Енциклопедията.

– Какво си намерил, Джими? – отвърна тя, напълно погълната от удоволствието на Цезар.

– Ами открих един физик, живял е в някогашната държава Австрия през 19 и 20 век. Направил е много открития в квантовата механика, за която знам твърде малко, но пък е имал котка без име...

Соня спря да гали Цезар на безопасни места, отпи глътка портокалов сок, загриза една бисквитка и отсече:

– Това не е възможно. Котките винаги имат имена.

– Тази е била някаква въображаема котка в мисловен експеримент и са я нарекли просто котката на Шрьодингер. Така ми се иска да поговоря с този физик!

Соня вдигна Цезар във въздуха, после го прегърна и каза:

– Ами какво по-лесно нещо от това. Обади се на твоя старец Антонини и той ще ти уреди среща.

– Там е проблемът. Господин Антонини е болен вече почти месец. Започна с лека настинка, после нещата се усложниха, дори беше за една седмица в болница. Сега си е вкъщи, ходих да го видя два пъти, ама трудно се възстановява. Каза ми, че когато се почувства добре ще ми прати веднага съобщение.

В този момент Цезар показа характер – захапа палеца на Соня и я одраска по дланта на дясната ръка. Наложи се да вземат мерки –предложиха на Цезар по-интересни играчки от ръката на Соня. Двамата бързо забравиха за въображаемата котка на Шрьодингер.

Съобщението от Антонини се забави още десетина дни, но затова пък съдържаше покана за посещение. В уреченото време двамата стояха пред вратата на неговата къща. Почукаха няколко пъти, първо леко, а после доста силно. Този път към музикалното въведение на чехлите се добави ритмичното почукване на бастун. Шляп-шляп, чук, шляп–шляп, чук и накрая–хлоп. Вратата се отвори.

– Добър ден, господин Антонини! – Соня леко изпревари Джими в поздрава – Как сте със здравето?

– По-добре съм, деца, благодаря! Заповядайте и не се събувайте, вече знаете защо.

В хола беше приятно и ги очакваха каничка и три чаши. Соня сервира чая. Антонини беше фен на тази напитка и винаги имаше на разположение десетина нейни разновидности. Соня предпочиташе зелен, Антонини – индийски черен, а пък Джими винаги пиеше плодов, чист, без захар.

– В понеделник съм на контролен преглед, но мисля, че съм почти здрав – каза Антонини и допълни – А вие как сте, как върви училището?

– Ами, добре да кажем – Джими погледна към Соня. – По нашите предмети сме отличници, а по другите държим прилично ниво. Господине, да Ви се похваля, химията вече ми стана любим предмет!

– Досещам се защо, Джими, няма нужда да ми обясняваш – Антонини погледна към Соня.

– Вярно е, господине, ама голям зор беше да го науча да изравнява правилно химичните уравнения. А пък на мен физиката ми става все по-интересна – Соня върна жеста с усмивка.

Тримата продължиха да пият чай и да разговарят за какво ли не. Все пак не бяха се виждали почти месец и половина. Антонини научи и най-малките подробности от живота на Аби и Цезар. После разговорът се върна към главната цел на посещението.

– Господине, намерих в Енциклопедията статия за Ервин Шрьодингер – каза Джими – физик от някогашна Австрия. Имал е бурен живот през бурни времена на велики открития и световни войни.

– Освен това е имал една въображаема котка без име – добави Соня, докато си допиваше чая.

– Да, така е и много ми се иска да поговоря с този човек – допълни Джими.

Антонини остави своята чаша на масата и като въртеше бастуна с ръце, погледна гостите си и рече:

– Ервин е бил забележителен човек, направил е много важни открития, познавали са го цяла тогавашна Европа. Бил е приятел с Айнщайн и не се е съобразявал много-много с официалните норми на морала. Това последното не го пише в Енциклопедията, с една дума е обичал живота, така да се каже всестранно.

Джими и Соня се спогледаха, но не проявиха излишно любопитство какви точно са били прегрешенията на Шрьодингер в областта на морала. Все пак не бяха дошли тук за това.

Антонини се надигна от креслото, изправи се бавно и посочи с бастуна към вратата в дъното на коридора.

– Да не губим време, деца, да вървим. Желанието на Джими заслужава да бъде уважено и изпълнено.

В мазето всичко беше готово и в пълна изправност. Ментисконверсът изпълняваше тихичко въведението към „Сюитата на пчелата“ и очакваше своя гост. Без да се бави и с отработени движения Джими се настани в капсулата, сложи си шлема, постави ръцете си върху дръжките на металическото кресло, погледна към менюто на екрана и каза:

– Господине, избирам комбинацията – 1936, Грац.

Антонини се приближи до пулта, набра комбинацията на Джими, зададе обратно броене от 30 секунди до старта и внимателно затвори вратата на капсулата. Музиката на милиони пчели се усили в ушите на Джими, който си броеше на ум – ...7, 6, 5, 4, 3, 2, 1 – старт и светлината пред него угасна.

Когато пред очите му всичко отново се проясни той изправи глава и видя стара величествена сграда пред себе си. Над входа имаше надпис Университет „Карл–Франц”, а над фриза на централната част на сградата бяха наредени осем статуи на неизвестни нему личности. Джими влезе през централния вход с три арки и дълго разпитва, докато разбере къде точно и кога ще приключи своята лекция господин Ервин Шрьодингер. До края на лекцията оставаха още 20 минути и Джими успя да обиколи първите два етажа. След това зачака пред вратата на залата. Точно навреме от нея излезе голяма група студенти, а накрая се появи строен, суховат мъж, гладко избръснат, с очила и изрядно ушит костюм.

– Добър ден, господин професоре! – почтително каза Джими.

– Добър ден, млади господине! Закъсняхте, лекцията ми току-що приключи – отвърна Шрьодингер и си намести очилата.

Джими схвана моментално шегата, но отвърна напълно сериозно.

– Извинявайте, но се обръщам към Вас с голяма молба. Идвам от много далече. Бихте ли ми отделили няколко минути за разговор относно вашата котка. Аз много обичам котки и...

Професорът се засмя и посочи към дъното на коридора.

– Имате голям късмет, млади любителю на котки. Заповядайте в кабинета ми, имам свободен час до следващата ми лекция. И всъщност откъде по-точно идвате, но не бързайте, ще ми обясните вътре.

Джими влезе след Шрьодингер в светъл просторен кабинет, явно тук към него се отнасяха с голяма почит. Професорът седна зад бюрото и посочи с ръка креслото вляво от него. Джими седна и без да губи време се зае да отговори на вече зададания му въпрос.

– Няма да повярвате, господин Шрьодингер, но идвам наистина от много далече, по-точно от много далечното бъдеще и сега съм се настанил във вашия мисловен канал. И забравих да ви кажа, че името ми е Джими.

– Момче, изглежда имаш по-развинтено чувство за хумор от мен, но това определено ми харесва. Затова давай бързо, питай каквото искаш. Спомена нещо за моята котка, доколкото си спомням.

– Да, точно така господине професоре, за вашата котка искам да ви попитам. Едновременно била жива и умряла… просто не ми го побира умът. Моят Цезар и Аби на моята приятелка са си живи и здрави и все някога ще умрат, но с вашата нещо не е в ред.

Шрьодингер погледна през прозореца към красивия парк отсреща, потънал целия в зеленина и каза бавно:

– Виж сега, Джими, преди да стигнем до котката трябва да ти кажа някои неща, които обаче не са чак толкова прости, но ще се опитам все пак.

Джими се намести на креслото, наостри слух и се приготви, а професорът продължи:

– Съществува големия свят, в който ние живеем с теб, Джими, и наред с него има един друг невидим, квантов свят, където важат други закони. Този квантов свят на атомите, атомните ядра и електроните е толкова странен, че от години най-умните хора във физиката се мъчат да го опишат. Чувал си навярно за Айнщайн, но имам много други колеги – Планк, Хайзенберг, Дирак, ... но сега нямам време да ги споменавам всичките.

Джими премълча за срещата си с Алберт Айнщайн, защото цялата работа навярно би се объркала тотално.

– Джими, важно е да приемеш нашата идея, че всичко в невидимия свят, всеки обект на научните изследвания има вероятностен характер. Например къде точно се намира електронът в атома на водорода?

– Ами той си обикаля около ядрото.

– Точно така и не можем със сигурност да знаем нищо за неговото поведение. Удобно е да го разглеждаме като вълна, която се разпространява в пространството на атома. Въобще всички микрообекти имат двойствен характер. Държат се понякога като частици, а друг път като вълни. И тези вълни трябва да се описват математически, за което съм измислил едно вълново уравнение...

Джими веднага даде знак, че знае нещо по въпроса, не по същество, а като следствие.

– Да, господине, за това ви е дадена Нобеловата награда преди три години, за нови форми на атомната теория.

– Взех само половината, разделихме я с колегата Пол Дирак, вече ти споменях за него.

Шрьодингер отново погледна през прозореца към зелената морава простряла се около университета, а пък Джими след известно колебание зададе следващия си въпрос.

– Господине, ще ви попитам нещо, не е свързано с науката, ама чух нещо... С една дума нарушавали сте морала, има ли нещо вярно в тези приказки?

Професорът изгледа Джими отвисоко, намести си очилата и със спокоен тон отговори.

– Моралът, моето момче, е в душата и сърцето на човека. Много, според мен, наистина неморални хора ме критикуват, че имам дете, което е вече на две години от една жена, която не е моята съпруга. Но тази жена аз обичам, но обичам и съпругата си, с която нямаме деца и се разбираме отлично. Виж, изглежда объркано, но само за обществото, особено в Англия, където съм работил известно време. Там е пълно с двуличници. Е, има и свестни хора, Пол Дирак е англичанин.

Крайно време беше Джими да попита за котката, за която го подсети самия Шрьодингер.

– Ти всъщност дойде заради моята котка, нали?

– Да, да, господине, как всъщност котката ви живее едновременно в два свята – този тук и онзи горе, на небесата?

– Джими, всъщност нямам никаква котка. Тази котка, която сега всички наричат на моето име, е въображаема котка в мой мисловен експеримент.

На това място Джими си спомни, че въображението е по-важно от знанието, че сега той се е настанил удобно в мисловния канал на професора чрез машината на Антонини и очаква котешкия експеримент.

– Идеята ми беше да докажа, че когато се преминава границата от квантовия микросвят към света на големите неща науката квантова механика трябва да има ясни правила и условия за този преход. А сега за котката – затварям я в кутия заедно с механизъм, който ще пусне отровен газ, когато едно радиоактивно ядро в кутията се разпадне.

Джими знаеше много неща за изпускането на лъчи, които идват от ядрата на урана и радия. Все пак Соня беше на гости при самата Мария Кюри.

– И така – продължи Шрьодингер – преди спонтанното разпадане на ядрото, което е напълно случаен процес, нищо не знаем за малкото същество в кутията. То може би е в някакво смесено живо-мъртво състояние. Едва когато ядрото се разпадне, отровният газ убива котката. Но това ще научим след като отворим кутията, не и преди това. Котката може да бъде или жива или мъртва, но никога едновременно в двата свята. Това важи и за случайния процес на разпадане – ядрото е или цяло или разпаднало се, по-точно превърнало се в друго стабилно ядро. Знам, че стана дълго, но иначе няма как да се обясни.

– Напротив, беше много интересно. Но не сте правили този експеримент с истинска котка, нали, господине?

– Никога не бих го направил, аз също обичам котките, природата и мразя войните – приживях една световна война, ама изглежда тя нищо не разреши и се задава втора, вероятно още по-ужасна. Сега в Германия се разпорежда Хитлер – ужасен човек, олицетворение на абсолютното зло... Не те съветвам да му влизаш в мисловния канал при никакви обстоятелства.

Е, точно сега беше моментът Джими да се похвали и той не го пропусна.

– Господин Шрьодингер аз идвам от бъдещето, дори да ви звучи много странно, но съм генетично подобрено човешко същество и имам непоносимост и дори вид алергия, недобре изследвана все още, към този Хитлер и подобните му. Изприщвам се от главата до петите дори да го видя на снимка. Сигурен съм, че ако го чуя как говори ще ритна камбаната и ще гушна моментално босилека.

Джими понатърти последните си думи за да покаже повече тежест пред професора, който го погледна определено със симпатия.

– Много добре, Джими, такива момчета като тебе са нужни на науката и въобще на човечеството. Всъщност какво са ти направили с гените, ако не е тайна?

– Ами имам генни добавки от  един музикант и певец Ерик Клептън се казва, свирил е рокмузика и от един ваш колега астрофизик, Стивън Хокинг.

– Не съм чувал нищо за рокмузиката, но подозирам, че Хокинг като физик е готин човек и забележителна личност.

– Много сте прав, професоре, той през голямата част от живота си е бил прикован към инвалидна количка и е работил само с мозъка си.

– Разбирам добре този човек – Шрьодингер поклати глава – да ти кажа честно и аз имам проблеми, особено с белите дробове.

Джими моментално си спомни какво беше научил от Енциклопедията – на човека срещу него му оставаха още 24 години живот, не бяха малко, но в края на краищата туберкулозата щеше да си свърши работата.

Шрьодингер си погледна часовника.

– Време е да се разделим, приятелю Джими. Лекцията ми започва след пет  минути. Беше ми приятно!

– И на мен, професор Шрьодингер!

Стиснаха си ръцете, излязоха от кабинета и всеки тръгна по своя път. Джими излезе от Университета и се затича към зелената морава. Седна под един вековен дъб, погледна към синьото небе и си каза наум – искам вече да се прибирам, Соня е изгубила всякакво търпение. И настана тъмнина.

Желанието му се сбъдна доста бързо. Пред очите му Антонини и Соня го наблюдаваха с лека досада.

–  Ментисконверсът този път работи безупречно, много повече от очакваното – каза Антонини – срещата ти с Шрьодингер сякаш нямаше да свърши. Как ти се стори той?

– Ами не мога да го опиша с две думи. Трябва да си събера мислите и тогава ще разказвам – Джими погледна към Соня.

– Хайде да се прибираме, Джими, ти доста закъсня, а котките са вече много гладни, особено моята Аби, която не търпи пред нея да има празна купичка.

– Цезар пък може да не яде цял ден.

– Не е вярно, станал си голям лъжец – извика Соня и го подгони – сега ще ти видя сметката!

Гониха се до първото дърво по улицата, където Джими се предаде. Соня го настигна и наистина му видя сметката.