Джими. Епизод 6. Агора

Агора

Беше вторник – денят, в който Джими обикновено гостуваше на Соня. Двамата седяха в нейната стая и леко скучаеха. Бяха си направили всички домашни работи за сряда. Времето навън беше ужасно горещо. Нямаше никакъв шанс онези безделници от Общинската служба по управление на времето да пуснат нещо разхлаждащо извън „прогнозата“ за седмицата. Наложеното им дисциплинарно наказание и паричната глоба, заради своеволията с Климодуса, ги накараха да се вразумят. В резултат, спряха да се забавляват на гърба на гражданите на Ню Таун.

Застанала пред огледалото, Соня правеше експерименти с косата си, които никога не отговаряха на представата ѝ за съвършенство. Джими пръв наруши тишината в стаята.

– Соня, слушай, намерих в Енциклопедията една много интересна картина от Рафаело, рисувана през 16-ти век...

– Чакай, Джими, давай поред. Кой е този Рафаело и защо мислиш, че картината е интересна? – прекъсна го Соня, докато оценяваше последния вариант на прическата си.

– Рафаело е бил гениален художник. По онова време папа Юлий II му поръчал картината за работния си кабинет във Ватикана.

– Джими, не само ти можеш да четеш, знам всичко за папите и Ватикана, аз те питам за картината!

Джими спря да разиграва Аби и погледна приятелката си.

– Казва се Атинската школа, а в центъра са нарисувани един стар учител – Платон – и ученика му Аристотел. А около тях се навъртат всякакви философи, математици, астрономи, физици, географи, историци, пътешественици...

– Добре, стига, разбрах – отвърна Соня – Щом си прочел, че има физици, значи картината е интересна. Да знаеш, математиците не падат по-долу. Даже са преди физиците – тонът на момичето не търпеше никакво възражение.

В присъствието на приятелката си Джими въплъщаваше цялата толерантност на света.

– Няма да споря с теб, Соня. Просто искам да поговоря с някой от тези... математици. Ще се обадя на господин Антонини, скоро не съм го виждал.

В сряда вечерта Джими се свърза със своя роднина и разбра, че той пак не се чувства много добре, но ще ги приеме по традиция в събота. Соня обичаше математиката и пътешествията с Ментисконверса не по-малко от своя приятел, като дори си смени запазения час в салона за красота от събота за неделя.

В уреченото време двамата почукаха на вратата на Антонини, който не закъсня да озвучи своето присъствие. Шляп-шляп-чук, шляп-шляп-чук и хлоп – вратата се отвори широко.

– Здравейте, господине! – този път Джими изпревари Соня в поздрава.

– Заповядайте, деца! Влизайте направо в хола – каза Антонини, хлопна вратата зад себе си и ги последва по коридора.

Както обикновено, докато пиеха чая си, младите хора попитаха за здравето на техния стар приятел.

– Добре съм, само леко ми се вие свят от време на време, но съм напълно готов за процедурата по Стандарта за здраве и дълголетие следващата седмица.

– Каква е тази процедура, господине, за първи път я чувам? – попита Соня.

– Ами процедурата е само за такива като мен, никому ненужни старчета.

– Не говорете така, господин Антонини, вие сте толкова забавен и въобще не изглеждате стар! – каза Джими и погледна към Соня, която подкрепи казаното с най-лъчезарната си усмивка.

Антонини продължи с обясненията.

– Един път в годината ходя на преглед и смяна на всички контролни датчици за сърце, мозък и въобще за всичко, което ви дойде наум. Имплантират се съгласно Конституцията след 60-годишна възраст на всеки землянин и са напълно безплатни. След анализ в Профилактичния център, получавам разни стимулатори и препарати срещу стареене на клетките. Гарантират ми поне още една трета нормален живот. Сега съм почти на 90 и се чудя как ли ще изглеждам на 120. Сигурно отново красив и умен, както съм сега пред вас.

– Ние ще бъдем винаги край вас, господин Антонини! – каза Соня, която стана и прегърна стареца.

Видимо развълнуван той се намести в своето кресло.

– Деца, приготвил съм изненада за вас. Нямам търпение да ви я покажа. Да вървим – каза Антонини, стана доста бързо от креслото и тръгна към мазето, като потропваше с бастуна си.

Без да чакат друга покана Джими и Соня последваха стареца. Това, което видяха в мазето, наистина ги изненада. Ментисконверсът се беше снабдил с втора кабина, напълно оборудвана с пулт, металическо кресло и шлем. Двамата гледаха машината с широко отворени очи и не знаеха какво да кажат. Затова пък Антонини имаше какво да им каже.

– Отне ми немалко време, деца, но мисля, че успях. Стари приятели имам и те не ме подведоха, както по времето, когато конструирахме тази бракма. Оказа се, че и те тайно са скрили по някоя резервна част – скъп спомен от нашата младост.

– Значи, ще можем заедно да се ровим из мисловните канали на когото си пожелаем! – почти извика Джими.

Антонини поклати глава в знак на съгласие и дори си почеса носа, макар нищо да не го сърбеше.

– Ама това е супер, направо жестоко. Е-е, много е яко! – още по-силно извика Соня и отново прегърна стареца през раменете.

Наложи се Антонини да обясни с подробности как машината работи в синхрон и новите правила за нейната експлоатация. Накрая добави:

– Още няколко проверки на всяка капсула и следващата събота може да ги изпробвате по ваше желание.

Поговориха още половин час. Джими и Соня си взеха довиждане с Антонини и се прибраха по домовете си, изпълнени с очакване за новото пътешествие.

Освен че нетърпеливо очакваха съботата, двамата цяла седмица спореха в пълно разногласие къде да отидат и с кой математик да говорят. Соня предлагаше срещи с Паскал, Гаус, Риман или Поанкаре, а Джими си държеше на своето – искаше да отиде в древна Гърция. Когато употребиха всичките си аргументи „за” и „против”, Джими сложи точка на спора.  Успя да се наложи с твърдението, че все пак Антонини му е роднина и е разкрил неговите тайни. Този път, без съжаление, той изневери на своята толерантност.  След дълга въздишка Соня, макар и леко намусена, се съгласи.

В събота, малко след пет часа следобед двамата приятели седяха в капсулите, напълно готови, слушаха песента на пчелите в шлемовете и очакваха последните указания на Антонини.

– Къде ще пътувате, деца?

– Ами, решихме да изберем Атина, 347 пр. Хр.

– Ти я избра тази Атина, Джими, поне бъди честен, но да не си разваляме хубавото настроение – изглежда Соня все още беше леко кисела. Всъщност съвсем малко, колкото да покаже, че следващия път няма да отстъпи и тя ще определи посоката на мисловната разходка.

Докато ги слушаше с усмивка, Антонини се хвана леко за главата, разтръска я и си направи кратък масаж на слепоочията. Не показа по никакъв начин, че отново му се вие свят. Беше само за няколко секунди.   

– Окей, деца – каза Антонини и последователно направи пожеланите времеви настройки на Ментисконверса. След това зададе на главния контролер време 30 секунди до старта и внимателно затвори вратите на капсулите. Жуженето в двата шлема се усили с половин октава и пред очите на младите хора настъпи познатата тъмнина.

Силен шум, гърчава, кратки подвиквания на търговци, носачи, роби и всякакви свободни граждани, забързани по своя път, ги върна към светлината. Двамата се огледаха и видяха просторен площад, заобиколен от красиви сгради с колони и величествени храмове със статуи на богини и богове.

– Това е агората на Атина, централния площад на древногръцкия полис – каза авторитетно Джими.

– Не се прави на многознайко, приятелю, аз също знам много неща за древна Гърция.

– Добре, добре, да не спорим сега кой от двама ни обича повече историята. Ами да попитаме къде е школата на Платон – отвърна Джими и отново се огледа.

 Скоро един търговец на птици ги упъти в правилната посока. Двамата се промъкнаха през навалицата, която ги блъскаше и подпираше от всички страни. Накрая се изправиха пред дълго полегато стълбище, което се бе ширнало пред входа на школата. На стъпалата се беше разположила пъстра многолюдна тълпа в очакване да чуе своите учители. Сред нея, оставен на спокойствие, седеше възрастен мъж с оплешивяло теме, който пишеше нещо в една дебела книга.

– Това е Питагор, сигурна съм – пошушна Соня в ухото на Джими, който леко се усъмни. Според Енциклопедията Питагор е живял поне 200 години преди Платон, но нямаше време за нищо повече. Той се приближи, направи лек поклон пред възрастния мъж и каза:

– Добър ден, учителю Питагор! Мога ли да ви попитам нещо? – каза Джими и надзърна в дебелата книга.

Тълпата го изгледа с неодобрение, а Питагор му обърна внимание, едва когато старателно записа последната си мисъл.

– Питай, момче, каквото има да питаш – каза той и леко изправи гръб, явно се беше схванал.

– Ами за теоремата за страните в правоъгълния триъгълник, наричат я на вашето име. Как я открихте?

– Момче, нека тук всички чуят моята дума. Тази теорема не съм я доказал аз. Знанието за нея съм взел от глинените плочки на Вавилон и съм го предал на гърците. Всеки може да я провери с прости измервания и сметки.

Тълпата изръкопляска искрено и кратко. Джими отново попита:

– Нима всичко на този свят може да се измери с числа, учителю?

Питагор изгледа момчето със странно облекло от главата до петите и отговори бавно:

– Всичко може – от движението на небесните тела до душата на човека. Математиката е началото на всички неща, а числата са справедливост и хармония. Цялата природа е хармония в числа – това е моето учение.

Тук Соня се включи, без да пита за разрешение:

– Моля, дайте поне един пример за измерване на нещата.

Питагор веднага прие сериозен вид и се обърна с лице на юг и посочи с пръст.

– Слушайте, някъде там зад синьото море се намира Египет. Аз мога да измеря височината на пирамидата на фараона Хеопс без да се изкачвам до върха ѝ.

– И как ще стане тази работа? – Соня продължи да гледа недоверчиво към стария учител.

– Ето така, много е лесно, но трябва да имаш нещо тук – и той се почука по челото с пръст. Ще застана до пирамидата по обяд и ще чакам сянката ми да се изравни с моя ръст. После ще накарам няколко роби да измерят сянката на пирамидата. Тя ще е равна на нейната височина.

Тълпата отново изръкопляска, но този път по-продължително, а Питагор добави:

– Много е важно да наблюдаваме внимателно природата. Само така тя ще разкрие тайните си. Хората си мислят, че земята е плоска като тепсията на хей, онзи продавач на симид. Ама гръцките търговци знаят, че не е така. Ето ги, чакат корабите със стока на пристанището в Атина. На хоризонта първо се показва знамето на върха на мачтата, после платната и накрая целият кораб. Какво излиза, ами, че земята е едно голямо кълбо. Кръгло нещо, без ръбове, от които да падаме като в пропаст.

Всички наоколо стояха със зяпнали от почуда усти, разбира се без Соня и Джими, които знаеха всичко за планетата Земя. Питагор си взе дебелата книга под мишница, тълпата пред него се разтвори и той спокойно отиде да се купи един топъл симид. Беше забравил да закусва, замаян над своите изчисления. Хората наоколо тихичко си шушукаха, че не случайно името на учителя е Питагор, значи „този, който убеждава агората”. Това е площадът, или самите тях, тълпата.

Изведнъж нещо припука едновременно в ушите на Джими и Соня. Притъмня им пред очите и светът леко се завъртя. Когато всичко отново стана светло и ясно, се оказаха на съвсем друго място – друг град, други хора. В главата на Джими се подреди верига – на господин Антонини му се виеше също свят, Питагор не може да е ученик на Платон, а точно обратното – Платон е чел написаното от Питагор.  Внезапното преместване  на друго място показва включване в друг мисловен канал. Соня първа се ориентира на новото място и попита една възрастна жена къде се намират. Тя много бързаше и отговори през рамо:

– Сляпо ли си, бе, момиче, това тук е Сиракуза.

Изненадата беше пълна, но Джими го отдаде на проблем с Ментисконверса, който ги пращаше където си иска из дълбоката древност. От друга страна е много вероятно квантово преплитане на мисловните вълни – частици. Пред тях се откри нова възможност.

– Така и така сме тука, ами да потърсим Архимед, който живее някъде наблизо – каза Джими. – Полисите от едно време не са като сегашните хипер-гига-мегаполиси.

Соня се съгласи и започнаха да питат всеки срещнат по тесните улички край брега на морето. То поне беше същото Средиземно море. Не след дълго се оказаха в дома на Архимед, въведени от неговия слуга. Завариха го да чертае с пергел върху лист хартия.

– Добър ден, уважаеми Архимед! – Джими отново се поклони почтително, което след него направи и Соня.

– Здравейте, деца! Какво ви води в моя дом?

– Малко случайно попаднахме тук, но много се радваме да ви видим и да ви питаме за вашите открития.

Архимед разчисти внимателно масата пред себе, си пълна с какво ли не – малки и големи сферични огледала, хартиени цилиндри и сфери, малка вана пълна с вода, теглилки и везна. Веднага извика на слугата си да донесе кана с портокалов сок за гостите. Докато надигаха керамичните чаши Джими и Соня усетиха колко жадни са наистина и колко съобразителен е човекът пред тях. Преди да си сипе втора чаша Джими попита:

– Вярна ли е историята с вашата вана, че сте открили изтласкващата сила на водата и после сте викали „Еврика, Еврика”, докато сте тичали гол по улиците.

Архимед се прокашля и без стеснение отговори:

– Вярно е, така беше, тичах и виках, добре все пак, че не срещнах много от моите съседи. Накрая добри хора ми дадоха чаршаф и  увит с него се прибрах вкъщи.

– А, вярно ли е, че сте открили числото Пи, и как по-точно знаете, че е малко повече от числото три? – Соня също имаше много въпроси в запас.

– Абе, деца, аз много неща съм изчислил, та това число ли ще ми се опъне. Още преди много време хората се направили неговото приблизително пресмятане с късо и дълго въженце.

Архимед стана от масата, взе най-големия пергел, който висеше на стената срещу него и начерта на пода с тебешир една голяма окръжност. После през центъра начерта нейния диаметър. Накара Джими да намести едно по-дълго въженце по обиколката на окръжността, а Соня с късо въженце да измери диаметъра. Накрая двамата сравниха дължините на въженцата – късото се нанасяше точно три пъти в дългото и малко повече.

– Видяхте ли, просто е, три пъти и малко отгоре. Значи отношението на дължината на окръжността и диаметъра е равно на 3 и малко отгоре...

– Три цяло и четиринайсет стотни – каза Джими и добави – Вие тук още не познавате тези дроби, десетичните. Ще бъдат открити едва след около 18 века, а обикновените дроби си ги знаете от египтяните и вавилонците.

Архимед се съгласи с последното и преди да попита какви са тези десетични дроби, Соня го изпревари с въпроси за  сферичните огледала и войната  с Рим. Тези въпроси не бяха от приятните за стария човек, но все пак той навъсено отговори:

– Римляните постоянно ни обсаждат и искат да превземат нашия красив град. Гледам да помогна с каквото мога. Успях с вдлъбнати огледала да създам топлинен лъч и да подпаля един малък римски кораб, заготвен близо до брега. Имах и късмет, на палубата му имаше бурета пълни с катран. После римляните се заканиха, че ще ми видят сметката, ама аз не вярвам. Сега други неща са ми в главата. Доказвам, че обемът и повърхността на сфера, вписана в цилиндър са две трети от тези на цилиндъра, ако нейният диаметър е равен на височината на цилиндъра.

Докато разказваше за последните си математически занимания в съзнанието на Джими се появи легендата за гроба на Архимед. Върху него е стояла скулптура на цилиндър и вписана в него сфера – любимото му доказателство. И още неща видя в мислите си –  как след двегодишна обсада Сиракуза е превзета и един римски войник влиза в стаята на стареца с изваден меч. Войникът замахва с меча, а Архимед го гълчи да не тъпче кръговете, начертани на пода...

И в този миг тъмнината отново обгърна очите на Джими и Соня. От нея ги извади разтревожения глас на Антонини.

– Деца, добре ли сте? Направих голяма грешка в настройките на машината, объркал съм нещо в моята стара глава – тюхкаше се той.

– Не се безпокойте, господин Антонини, всичко е наред! Дори успяхме да се разходим надълго и нашироко покрай бреговете на Средиземно море от Атина чак до Сиракуза в Сицилия. А пък с Питагор и Архимед беше много забавно!

Антонини ги изпрати до вратата и проследи докато ги изгуби от погледа си. Внезапно се почувства твърде уморен. Прибра се бавно, но продължи да се тюхка още половин час.