Джими. Епизод 2. Черната смърт

Черната смърт

От всички дни на седмицата Джими обичаше съботата най-много. Причините бяха две – нямаше училище, но пък имаше среща със стария си роднина. Самотният господин Антонини също обичаше съботата, като подозираше, че я обича дори повече от Джими. Срещите им в съботния следобед бяха единствено му развлечение. От дълго време болките в коленете, като в някакъв таен заговор, се появяваха късно вечер и не му даваха покой през цялата нощ. Заспиваше рано сутрин, събуждаше се на обед и по тази причина беше в състояние да приема гости само в късния следобед. В 5 часа –идеалното време за чай. Седнал в креслото до прозореца, той поглеждаше към улицата и чакаше с нетърпение.

Джими пристигна точно на минутата. Почука на вратата и не чака дълго, за да чуе как чехлите на стареца се приближават от вътрешната ѝ страна.

– Здравейте, господине! – каза Джими и леко се усмихна.

– Заповядай, момчето ми, влизай, без да се събуваш. Знаеш, че тук се чисти от дъжд на вятър.

В хола се настаниха един срещу друг, а Джими се заоправдава:

– Господине, последните две седмици бяха доста натоварени за мен. Приключвам срока и направо да ви кажа, затрупали са ни с контролни и разни тестове по всички предмети. Не ми пука много за тях, важното е, че по физика при господин Газовски имам най-високата оценка в класа. А така ми се искаше да се видим...

– Няма нищо, момче, всичко е наред. Сега си тук и можем да изпием нещо топло – каза Антонини и посочи масата, на която беше приготвил чашите и каничката с чай.

Джими сервира чашите, отпи бавно няколко глътки и рече:

– Енциклопедията е нещо страхотно, научих толкова много неща за миналото. И не съм я показвал на никого.

Антонини одобрително поклати глава.

– Слушай, Джими, нека тази книга остане за теб като подарък и така като я четеш да си спомняш за мен. Аз съм вече доста стар...

– О, много благодаря! – Джими не можа да добави нищо повече.

Двамата разговаряха дълго за какво ли не, а вечерта навън се спускаше бавно и неусетно в къщата притъмня. Настъпи онзи синкаво–виолетов сумрак, вълшебният час, в който всичко е възможно да се случи. Бяха изпили по две чаши чай, когато Антонини каза:

– Млади господине, имам изненада за теб. Няма за кога да я крия повече, само дано все още работи.

Джими не само наостри уши, но и зениците му се разшириха още повече в почти тъмната стая.

– Запали проклетото осветление, Джими, защото вече нищо не виждам и ела с мен.

Момчето като омагьосано от думите на стареца се подчини и го последва по коридора, в дъното на който имаше врата. Джими познаваше добре къщата, но никога не беше виждал тази врата отворена. Антонини застана пред нея и разрови джобовете на халата си за да извади един странен ключ и отвори вратата. Докато се спускаха по дълга дървена стълба се омотаха целите в паяжина. Стълбата свърши и двамата се озоваха в малка стая. Старецът се протегна встрани и пусна осветлението. Насред стаята се намираше прозрачна кабина, нещо като капсула, вероятно от стъкло, а в нея – малък пулт и металическо кресло зад него. На неговата облегалка висеше шлем, какъвто Джими беше виждал в Енциклопедията да носят първите астронавти преди няколко века.

Докато момчето стоеше вцепенено от изненадата и не знаеше какво да каже, Антонини мина зад кабината, наведе се и издърпа някакъв кабел. Когато го включи в мрежата пултът сякаш оживя, а в средата му светна неголям екран.

– Слава Богу, изглежда нищо й няма! – каза Антонини, отвори вратата на кабината и седна в креслото. Сложи си шлема и изчака няколко минути без да казва нито дума, след което започна да натиска бутоните на пулта докато на екрана се появи някакво странно меню. Във вертикална колона се редуваха без никаква връзка числа и имена – 212 пр. н.е. Сиракуза, 1592 Падуа, 1665 Кеймбридж, 1761 Париж, 1895 Вюрцбург, 1905 Берн ...

В този момент нещо от прочетеното в Енциклопедията започна да трещи в главата на Джими, да святка, да се върти като кристално кълбо, докато накрая той почти изкрещя:

– Знам какво е това!

– Какво е това, Джими? – тихичко попита Антонини, докато си сваляше шлема.

– Машина на времето, нали?

– Е, не съвсем, но почти позна – отвърна старецът.

– Мога ли да я пробвам? – Джими почти трепереше от вълнение.

– Виж сега, няма как да стане веднага. Трябва да ти обясня някои работи предварително. Освен това не съм я пускал от едно време и е нужно да пипна тук и там. Хайде да се качим горе и всичко по реда си – отвърна Антонини и поведе Джими обратно по стълбата.

Говориха цялата вечер и момчето почти всичко разбра. В мазето се намираше експерименталният екземпляр на устройството за свързване на мисли Ментисконверс, което така или иначе не беше одобрено от Конституцията за масово производство. По една случайност за него се беше погрижил единствено Антонини, който го спаси от унищожение в своето мазе и скоро всички забравиха за него. Това беше добре, защото той продължи да го усъвършенства и го доведе до възможност да работи, макар и за ограничено време.

– Джими, ще ти кажа истината, това не е машина на времето, но все пак с нея е възможно да говориш с някои отдавна измрели хора. Е, не точно с тях, но с техните мисли.

– Е, как така, господине? Хем можеш, хем не можеш!

– Ами, сравнително просто е. Никой не подкрепи моята идея, че мисълта е енергия, която веднъж създадена в мозъка го напуска като вълна. Тази вълна дори не е светлинна, а по-скоро нещо подобно на вълните на материята. Ти би трябвало да си чел поне мъничко за господин Луи дьо Бройл. Той ги е въвел тези вълни в науката.

– Добре и какво става после?

– Всеки човек, живял някога, се ражда със свой собствен канал за предаване на мисли. Природата е работила доста дълго по този проблем и то доста успешно. Ние се свързваме чрез тези канали и моята машина прави точно това. Човеците, Джими, умират, но каналите и мисловните вълни по тях продължават да се разпространяват. Важното е да ги уловиш. Е, точно това успях да направя. Но всички върховни съдии от Конституционния съд ми удариха една балтия и така... Сега само паяжини в мазето...

– Какво е това балтия? – попита Джими.

– Ами нещо като спирачка, удар в слабините, нож в гърба и въобще гадна работа.

– Разбирам, но тези материални вълни къде отиват, нещо ми е мътно това...

Антонини се замисли за малко и продължи с обясненията.

– Джими разрови отново Енциклопедията. Виж доказателствата за Големия взрив. Там се говори за две старчета Арно Пензиас и Робърт Уилсън, които с една антена уловили вълни от миналото на Вселената, когато е била доста млада. Мисля си, че е станало през двадесети век и дори им дали за това някаква награда на името на някой си Нобел. Ами нещо подобно става с мислите. Те си пътуват от миналото през нас към бъдещето. Хватката е да им уловиш канала и после е лесно. Това прави моя Ментисконверс.

– Ама вие сте били нещо като гений, господин Антонини!

– Може би, но непризнат, да, никога непризнат – каза старецът и добави – Стана много късно, Джими, време е да се прибираш.

Джими обаче беше нетърпелив:

– Господине, а кога можем да я изпробваме?

– Ела другата събота по същото време.

Седмицата се оказа безкрайно дълга и мъчителна за Джими, но сега в съботния следобед той най-сетне седеше на металическото кресло в стъклената кабина пред пулта с бутоните, а върху главата му се беше разположил леко очукан шлем. Гледаше към малкия екран пред себе си и четеше дългото вертикално меню. Антонини беше клекнал пред кабината и докато човъркаше из вътрешностите на машината мърмореше нещо под носа си. След малко се изправи, погледна право в очите на момчето и каза:

– Джими, преди да направиш своя избор искам да ти обясня нещо много важно. Ще попаднеш в подобие това, на което преди са му викали виртуална реалност. Е, горе-долу е същото, но и доста различно – ще можеш да се разхождаш където си искаш и най–вече да си говориш с човека, когото си избрал. Нищо няма да усетиш, никаква болка, няма да загубиш съзнание, но трябва да останеш спокоен, докато отново видиш светлина. А сега ми кажи какво избра. Настройките трябва да бъдат пределно точни, иначе не гарантирам нищо...

– Ами, Кеймбридж, 1665 ... и някой важен човек по това време...

– Мястото не е лошо, но времето е кофти, честна дума. Черно време си избрал. И ето как ще изглежда важният човек, с когото ще говориш – на около 23 години, дълга начупена коса, широко чело, остър, но уморен поглед и също остър нос ...

– Черно или бяло, без значение, пускай, нямам търпение вече!

Антонини зададе старт на операцията след 30 секунди и затвори вратата на капсулата. Ментисконверсът леко забуча, потрепери, а Джими стискаше здраво дръжките на металическото кресло, докато светлината пред него угасна...

Когато светлината се появи отново пред очите му се ширнаха зелени поляни и хълмове. Огледа се и разбра, че върви по тесен коларски път. В далечината на фона на ясно синьо небе се спускаха и издигаха какви ли не птички и Джими си помисли да не би машината на Антонини да го е отвела в Рая.

Внезапно обаче дочу зад гърба си тропот на копита и скърцането на колела. Навреме успя да отскочи, а покрай него премина карета с впряг от два шарени коня и кочияш с наметало, който държеше здраво юздите на животните. След няколко десетки метра каретата внезапно спря и от нейното прозорче се показа глава на млад мъж, който му помаха да се приближи. Джими се затича и спря пред прозорчето.

– Качвай се, момче, бързам! – каза мъжът и се загледа в странните дрехи на момчето – Къде се мотаеш по пътищата, когато всички бягат от Черната смърт. Ако си гладен и жаден, ще търпиш докато намерим чиста вода и храна някъде по пътя. Ще търпиш няма как. Преди малко излязохме от Кеймбридж, а до бащиното ми имение в Улсторп, Линкълншир има-няма 150 километра. Най–рано ще пристигнем утре следобяд.

Без да чака нова покана Джими се настани на седалката срещу своя спътник и каза:

– Аз знам кой сте, господине. Вие сте сър Исаак Нютон!

– Слушай, момче, не знам откъде ме познаваш, но все още не съм срещал кралица Ан, която се роди през февруари тази година. Ако са верни предсказанията на астролозите то вероятно след около 40 години може би ще стана рицар. Всъщност да знаеш аз вярвам в тези неща, дори алхимията ми е така да се каже слабост.

– А аз съм Джеймс Пфайфър или просто Джими и нямам титла, но мога ли все пак да се обръщам към вас като сър Нютон. Знам от една дебела книга, че никой учен преди Вас няма да получи такава титла, Вие ще сте първият. И каква е тази Черна смърт?

– Харесваш ми – каза Нютон, – защото и двамата вярваме в предсказания. А Черната смърт е чумата, много гадно нещо и е тръгнала от Лондон. Ако ни пипне двамата, няма да ни се размине, ритаме заедно камбаната, гушваме босилека или с една дума приключваме земните си сметки. А за нас е твърде рано, нали разбираш, предстоят ни славни дела!

Джими бързо си представи как се рита камбана, но гушването на непознатия босилек го затрудни и той си замълча единствено за да не се изложи. В същото време Нютон почука по тавана на каретата. Кочияшът размаха камшика, конете изпръхтяха и в галоп потеглиха напред, а зад тях остана облак от бял прах. Пътуването наистина се оказа дълго, преспаха в една страноприемница и чак на другия ден в късния следобед се настаниха в родната къща на Нютон. Съсипани от дългия път хапнаха на две на три и спаха непробудно до сутринта.

След като разгледа къщата от мазето до тавана и закуси с попара от хляб и прясно мляко Джими излезе да разгледа околността. Беше наистина красиво – зелената трева, синьото небе с малки пухкави облачета, кравите, които спокойно прежѝвяха наоколо, градините и особено близката вековна дъбова гора – всичко беше красиво и успокояващо. А Нютон не обръщаше никакво внимание на момчето и по цял ден размишляваше, смяташе нещо наум и го записваше с молив в една дебела тетрадка.

Точно такава картина се откри пред Джими и на днешната му разходка из имението. Съзря в близката градина как Нютон седи замислен под едно ябълково дърво и държи тетрадката в ръцете си. Момчето се приближи много тихо и приседна до младия учен. Наоколо ги обгръщаше пълна тишина, нарушавана единствено от песента на птиците, от краткия звън на хлопките, окачени на вратовете на кравите и от жуженето на случайно объркала своя път пчела. Двамата мълчаха все едно не съществуваха един за друг. Тогава усетиха силен полъх на вятъра, който разклати увисналите клони на дървото, отрупани с плодове.

Изневиделица Джими получи удар по главата. Уплаши се и извика така силно, че стресна седящия до него Нютон. Той спря да пише и прибра молива между страниците на тетрадката. Двамата се спогледаха и веднага разбраха причината за крясъка на Джими – в тревата до краката им се търкаляше една едра червена ябълка.

– Как пък не падна малко по встрани, а ме уцели точно по темето – каза Джими, който продължаваше да разтрива удареното място.

– Няма начин, младежо, просто няма начин, свободно падане към центъра на Земята под действие на гравитацията. Да знаеш съвсем скоро ще опиша подробно твоето приключение в Закона за всемирното притегляне.

– Сър, знам я тази гравитация и още много неща знам за вас...

С видим интерес Нютон се обърна към момчето и попита със сериозен тон:

– И какво точно знаеш, я кажи. Ти си нещо като предсказател, нали, признай си бързо, момче!

Джими разпери пръстите на лявата си ръка и започна да ги свива един след друг:

– Ами след 4 години ще бъдете вече професор по математика в университета на Кеймбридж. После ще конструирате нов вид телескоп, ще изнасяте доклади като член на Кралското дружество, ще напишете най-известната си книга „Математически принципи на философията на природата”, ще победите в спора с гадния Лайбниц – кой от двама ви е измислил интегралното и диференциално смятане, ще станете управител на Кралския монетен двор, депутат в парламента и председател на Кралското дружество...

Задъхан Джими свиваше вече пръстите на дясната си ръка и искаше да продължи, но Нютон го дръпна за ръкава и свъсил вежди каза заплашително:

– И сигурно знаеш кога ще умра нали, малък дяволе! Ако кажеш още една думичка само, ще извикам прислугата, а тя знае много добре как се усмиряват такива като тебе.

Нещо в Джими отново се надигна, защото нямаше представа как ще протече усмиряването, но се досети за методите по това време. И за тях беше чел в Енциклопедията и почти усети действието на жилавата пръчка по задните си части, като инстинктивно ги разтърка в две ръце. Тази работа не можеше да остане без последствие и той заговори с учестения ритъм на кралски барабан:

– Сър Нютон, при цялото ми уважение към Вас като първия официално признат гений в кралството и в цяла културна Европа, ще ви кажа, че ще изпратите на ешафода доста млади хора. Вярно е, това ще бъдат престъпници, дето ще решат ръбовете на сребърните монети и така ще ги обезценяват. С други думи ще действат престъпно инфлационно срещу Короната, но все пак ще бъде доста жестоко от Ваша страна. Знаете, че Ви предрекох длъжността експерт и управител на Кралския монетен двор...

– Млък, момче, затвори си проклетата уста!

Но Джими нямаше никакво намерение да спира:

– А най-голямата ви заблуда, сър, ще бъде глупавото Ви желание да откриете някакъв философски камък, с който да превръщате оловото в злато. Наистина оловото е почти брат на златото, но в ядрото на неговите атоми протоните са 82 и ще е нужно да ги намалите до 79, а това няма как да стане със силата на огъня и вашия глупав камък. Тепърва ще се откриват ядрените реакции и въобще...

На това място нервите на иначе спокойния сър Исаак Нютон не издържаха и той показа тъмната страна на своя характер, неговата отмъстителност изскочи в пълния си блясък, а гласът му стигна чак до стаята на прислугата:

– Къде сте, бе, безделници!

Когато Джими забеляза двама здравеняци да се приближават към него с пръчки в ръце, той си плю на петите и побягна с всички сили накъдето му видят очите. Скоро обаче слугите го настигнаха и пред очите му внезапно падна непрогледна тъмнина...

Когато светлината се появи отново той дочу познатия глас на Антонини:

– Много съжалявам, Джими, но машината прегря, трябваше да я изключа. Прекъснах ти разговора вероятно на най–интересното място, но нямам много резервни части. И ако искаш нови разговори другата събота трябваше да... Всъщност как ти се стори стария Исаак?

Джими си отдъхна и след като си успокои дишането отвърна:

– Голям особняк е този Нютон, господине, но всъщност такива са май всички гении във физиката. Всички са малко луди.

След това излезе от кабината, каза довиждане и бързо се прибра вкъщи. А старият Антонини взе празна чаша и си сипа един пръст от златистото питие в гарафата до него. Отпи прилична глътка, отпусна се в креслото и започна да си разтрива коленете. Предстоеше му нова безсънна нощ.