Джими. Епизод 3. Относителна любов

Относителна любов

Джими чакаше. Почти се беше примирил в битката с голямото си нетърпение. Господин Антонини мълчеше, той дори не изпрати своето обичайно шифровано, кодирано, криптирано и още незнайно по колко начина скрито съобщение за предстоящата им среща.

Бяха изминали цели две седмици и половина, когато в сряда най-сетне, Джими научи причината за отлагането на срещата. Съобщението гласеше: „Рибата не кълве. Въдицата е горе–долу добре. Намерих нова стръв. Времето е подходящо.” След като го разшифрова, Джими прочете съобщението така: „Машината има проблем с настройките. Но може да върши работа. Намерих резервна част. Чакам те в събота.” Джими си отдъхна с облекчение, защото главата му беше почнала да се пълни с черни мисли и лоши предчувствия, че Ментисконверсът никога вече няма да проработи. Всичко това сега беше вече зад гърба му и той спокойно отиде на училище. До срещата оставаха някакви си два дни. Нищо работа.

В събота Джими разцепи секундата на две пред вратата на Антонини. Дори усети някакво радостно чувство, когато дочу познатия бавен ритъм, с който чехлите на стареца се приближаваха към входната врата. Шляп-шляп- шляп-хлоп и вратата се отвори.

– Добър ден, господине! – каза Джими и не сдържа усмивката си.

– Здрасти, момче, влизай. Чаят е на масата.

В хола беше приятно топло. Джими напълни чашите и изчака учтиво какво ще каже неговия далечен роднина.

– Млади момко, положението хич не беше розово. Май избързахме с твоето приключение... Машината трябва да работи в активен режим най-много 15–20 минути, в никакъв случай повече.

– Ама сега всичко е наред, нали, господине?

– Да кажем. Наложи се да разглобя старата бракма, почти цялата. Смених най-важните компоненти. Проблемът е, че нямам много резервни части. А и никой вече не ги произвежда.

– Ама нали се казваше Ментисконверс. Какво е това бракма?

– Не ми обръщай внимание, идват ми на езика и такива думи. Купчина старо ненужно желязо, ето това е бракма.

Джими си замълча, все пак беше научил една нова дума. Допиха си чая и старецът рече:

– Готов ли си, Джими? Имаш ли някаква идея с кого искаш да говориш днес и да го видиш с въображението си. Менюто ти предлага почти неограничени възможности за избор. Аз бих ти предложил...

– Извинете, че ви прекъсвам, господине, но аз вече знам какво искам днес.

– И какво е то, ако не е тайна?

– Въобще не е. Избрах 1905, Берн.

– О, това е било в някогашна Швейцария, то мястото и сега се казва така, но годината е наистина интересна.

– А човекът на снимката в Енциклопедията с дългия език е още по-интересен.

– Всъщност знаеш ли на кого се плези? – попита Антонини. – Във всеки случай не на тебе.

Джими поклати отрицателно глава, това не го пишеше в Енциклопедията.

– Изплезил се е на цялата тази досадна паплач от журналисти и фотографи, които са го преследвали дори, когато е бил на театър, концерт или просто си е отдъхвал на брега на океана.

Паплач – пак нова дума, помисли си Джими, но реши повече да не пита за нищо, търпението му беше на изчерпване. По погледа му Антонини разбра, че моментът е настъпил.

– Да слизаме долу, момче, аз също нямам търпение. Ето ти ключа от мазето, ти върви напред, а аз след тебе.

Машината изглеждаше като нова, направо блестеше, явно Антонини се беше постарал доста. Дори по шлема нямаше никакви драскотини. Ментисконверсът беше в готовност, жужеше тихичко като пчела преди да кацне на входа на кошера. Джими седна уверено зад пулта, сложи си шлема и зачака. Старецът се протегна към пулта, въведе избраната комбинация от цифри и букви, зададе обратно броене за 30 секунди и затвори вратата на капсулата. Джими вече знаеше правилата и стисна здраво дръжките на металическото кресло. Жуженето в ушите му се усили сякаш следваше пчелата между питите с мед в кошера. Внезапно светлината пред очите му угасна...

Когато погледът му се проясни, пред него се появи двуетажна сграда с надпис над входната врата „Патентно бюро”. Без да се бави Джими отвори вратата смело и влезе. Огледа се в сумрачното фоайе и погледна към часовника на стената над стаичката на портиера, който показваше 12:25. Пристъпи към ниското прозорче и почука на стъклото. Портиерът, който дремеше, се стресна, намести си очилата и измрънка нещо под носа си. Отвори прозорчето и каза по–ясно:

– Обедна почивка–а–а...

– Търся господин Айнщайн, Алберт Айнщайн.

– Казах ви вече, млади господине, почивка, всички са навън, но Айнщайн май си носи обяда от вкъщи. Проверете на горния етаж.

Джими се изкачи бързо, като просто връхлиташе по стълбите и вземаше по две стъпала наведнъж. Озова се в дълъг коридор, от двете страни на който се редуваха тапицирани врати на различни кабинети. Вратите имаха месингови табели с номера и надписи, но без имена. Беше забравил да попита за номера на кабинета, в който работеше Айнщайн. Понечи да се върне, но звукът от настройването на цигулка му помогна да се ориентира. Когато застана пред вратата на кабинета с надпис „Младши експерти“, разпозна първите акорди на „Малка нощна музика“ от Моцарт. Все пак беше ходил на уроци по китара и знаеше това-онова.

Почука внимателно и тъй като никой не му отговори, натисна дръжката и влезе. Срещу него стоеше млад мъж с тъмна начупена коса, който умело играеше с лъка върху струните на цигулката от чийто звуци дори Моцарт не би изпитал смущение или дори неудобство. Джими се настани на един стол близо до вратата, но когато музикалната пиеса завърши, той веднага се изправи.

– Здравей, момче! Кого търсиш, всичките ми колеги са навън. Денът е хубав, нали?

– Добър ден, господин Айнщайн! Моето име е Джими и денят е наистина хубав, но всъщност аз идвам при вас. Така просто да си поговорим, ако имате време.

– Приятно ми е да се запознаем, Джими! Времето да знаеш никога не ми стига, виждаш разтоварвам се с цигулката, а бюрото ми е затрупано с работа.

Джими погледна към бюрото.

– Доста е разхвърляно с тези тетрадки, книги, хартии, цял водопад от патенти.

Айнщайн повдигна вежди и отвърна:

– Патентите идват при мен за оценка и то доста рядко. Тук е спокойно и мога да разсъждавам върху неща, които наистина ме интересуват. Знаеш ли, ако бюрото ми говори за моя разпилян ум, то според теб какво значи едно празно бюро?

– Имате чувство за хумор, господине!

– Без него не мога да живея, Джими. Аз не правя никакви експерименти, моята лаборатория е тук – и Айнщайн почука с палец челото си. – Всичко дължа на моето въображение.

– А, значи затова над дъската в моята класна стая господин Газовски е сложил една ваша мисъл „Въображението е по–важно от знанието”.

– А кой е този Газовски и откъде знаеш моите мисли, Джими? – очудено каза Айнщайн и с ръка покани двамата да седнат един срещу друг.

– Учителят ми по физика се казва Газовски, а един мой роднина ме разкарва напред-назад във времето чрез мислите и моето въображение. Аз всъщност не съм тук сега, а само във вашите мисли, както и вие в моите.

– Хм, интересно, много интересно! А ти в кой клас си сега и на какво ви учи този господин..., как му беше името?

– Газовски

– Да, Газовски. Виж никога не помня имена, дати и номера, подозирам, че мозъкът ми работи по различен начин от обикновено. Краткосрочната ми памет въобще не е услужлива.

– Разбирам, господине. По физика имам най–висок резултат в класа, но по другите предмети не съм особено добър...

Айнщайн стана, отиде до бюрото и започна да рови из чекмеджетата докато не намери това, което търсеше. Върна се и подаде на Джими голям лист изписан с калиграфски шрифт.

– Дипломата ми от гимназията, на немски е, но веднага се вижда тройката ми по френски, по география и изобразително изкуство пък имам четворки.

Най-отдолу Джими прочете Аарау, 3 октомври, 1896, а най–отгоре пък беше написано, че дипломата принадлежи на хер Алберт Айнщайн от Улм, роден на 14 март, 1879.

– Скоро получих писмо от една ученичка – каза Айнщайн – която ми се оплака, че е под средното ниво по математика и има големи затруднения. Отговорих ѝ да не се притеснява, защото моите трудности с математиката са още по–големи.

– Наистина, ама нали сте гений, господине!? – учудено каза Джими.

– Виж сега, младежо, хората около мен наистина подозират нещо, но все още никой не го е написал във вестниците.

– Ще го напишат и то вестниците по целия свят, че сте гений и преобръщате науката нагоре с краката или надолу в главата, все едно.

– Скоро ще публикувам някои мои неща за пространството и времето, за светлината и гравитацията, като се надявам повече хора да ги прочетат.

– Аз пък разговарях със сър Нютон именно за гравитацията. – каза Джими и неволно се потърка по темето.

Айнщайн пак повдигна вежди, този път дори по-силно.

– Радвам се, момче, че имаш такова въображение на твоята крехка възраст. Старчето Нютон, когото много уважавам, всъщност не е разбирал напълно времето, имал го е за нещо, което е абсолютно, като да кажем Голямата пирамида в Гиза. И затова неговата гравитация така да се каже е една куца работа.

– Гравитация с бастун, така ли, господине? Защото там под дървото в градината на сър Нютон, тя ме удари с ябълка, а пък според вас е било с бастун.

Двамата се засмяха за кратко, но само за кратко, а Джими продължи да пита. Той всъщност беше пълен с въпроси.

– Господин Айнщайн, кажете ми малко повече за времето, знам вече, че то има три стрели...

– Това е вярно, но си представи, че имаш брат близнак, което няма да те затрудни. Времето не тече по един и същ начин за тебе, който си на перона и за твоя близнак, който преминава покрай перона във влак движещ се със скоростта на светлината. Оказва се, че часовникът на близнака във влака забавя своя ход, там времето тече по-бавно. И всичко това е вярно, защото както и да измерваме скоростта на светлината, тя остава една и съща и за двамата близнаци. Освен това, ако пътуването с влака продължи достатъчно дълго, е възможно при среща на гарата близнаците да не се познаят. От влака ще слезе твоя доста млад брат, а ти ще го посрещнеш като остарял прегърбен старец с бастун в ръката.

На това място момчето започна да се върти на стола, като усещаше, че разсъжденията и мислите в главата му са се качили на някаква странна въртележка, а пък Айнщайн продължаваше да говори:

– Имам идея да проверя как гравитацията изкривява пътя на светлината, когато тя преминава покрай тяло с огромна маса, например Слънцето. Светлината да кажем излъчена от някоя известна звезда.

– Ама нали, през деня звездите не се виждат, а през нощта пък Слънцето го няма. – Джими се включи отново в разговора без мислите му да слизат от въртележката.

– Ще го организирам в Африка, там някъде близо до пирамидите в Гиза. Само трябва да проверя кога е следващото пълно слънчево затъмнение. Ще имаме няколко минути за наблюдения и измерване. Надявам се да са достатъчни за намиране на доказателство, че всичко това, което съм открил в мозъка си е напълно вярно.

– Искам да ви зарадвам предварително, господин Айнщайн. От моята Енциклопедия знам, че всичко с експеримента в Африка ще бъде успешно и това ще стане сензация във вестниците. Тогава вече ще пише, че сте истински гений.

– Джими, да знаеш, започваш все повече да ми харесваш. Въобще си мисля, че с твоето въображение ти един ден ще измислиш своя Теория за всичко наоколо, дори за цялата Вселена.

– Благодаря! – каза скромно Джими, наведе глава, а след това продължи – След 16 години пък ще ви дадат наградата на Алфред Нобел, дето нямал деца, но изобретил динамита и от течен го направил в твърдо състояние. Той самият станал милионер, но много хора загинали от бомбите натъпкани с този динамит.

– Да, знам го стария Алфред, вече раздават неговите награди от няколко години. На първо място в завещанието е написал да се дава награда за открития по физика. И щом казваш, значи и аз ще получа медал с неговия образ и прилични парички разбира се... И за какво точно постижение ще ми дадат това отличие, моето момче, ако мога да знам предварително.

Джими отново се почеса по главата, този път зад дясното ухо.

– Ама така ще нарушим причинно–следствената връзка, господине. Аз да ви кажа нещо, което още не сте открили във въображението си, нито пък сте го написали във вашите тетрадки и дори преди да сте публикували вашите Теории. Всъщност доколкото знам тази година ще издадете своята Специална теория на относителността. Тя вече е напълно готова, нали?

Айнщайн поклати одобрително глава.

– Вярно е, завърших Специалната, сега поправям дребни неща, после редакция и я пускам на бял свят.

– Господин Айнщайн, обяснете ми, така като за ученик в седми клас, с прости думи тези относителни неща, за които сте написали цяла Теория.

– Джими, ще бъда откровен с теб. Нещата свързани с Относителността на събитията наистина са сложни. Дори за студентите по физика те понякога са пълен кошмар, пък и има доста математика в тях. И най–вече обедната ми почивка свършва и скоро тук ще нахлуят едни колеги, пълни досадници, после едни началници и аз няма как да ти обърна внимание. Иначе с тебе си прекарваме чудесно. Имам обаче още няколко минути и ще се опитам да ти представя относителността на нещата и събитията под един странен ъгъл.

Това беше нещо като дълго очакван сладкиш за Джими и дори въртележката в главата му спря да се върти. Началото на обяснението беше доста неочаквано.

– Джими, кажи ми честно, има ли в твоето училище или въобще, момиче, което харесваш.

Без никакво смущение момчето отговори:

– Разбира се, че имам, но не съм сигурен, че тя знае за това. Казва се Соня и е от моя клас. Много е добра по химия.

– Отлично, Джими. А освен в училище били ли сте някога заедно по-дълго време, да кажем на екскурзия, на изложби, на разни представления...

– Ами не, честно казано, само веднъж, една неделя ходих у тях на гости, защото имахме трудно домашно по химия. Аз отново почти нищо не разбрах, пък и майка ѝ постояно ме караше през пет минути да пия чай и да ям бисквити. Не разбрах кога минаха два часа и трябваше да се прибирам вкъщи.

– Точно това ми трябваше, Джими. Виж, ще ти кажа напълно сигурен метод, с който не само да разбереш какво е това относителност и още да установиш наистина ли харесваш Соня и дори, дали не си влюбен в нея.  Извинявай, че навлизам в личното ти пространство.

– Въобще никъде не навлизате, господине. Искам да разбера този метод.

– Тогава слушай внимателно. Представи си, че сте със Соня в една стая и тя ти обяснява нещо по химия. Ако наистина си влюбен в нея, то колкото и дълго време да сте заедно, то ще ти се стори като един миг. Ако пък си поставиш ръката на горещия котлон в кухнята за един миг, той ще ти се стори цяла вечност. Е, това е относителността, млади човече!

Джими се замисли и си каза наум, че по дяволите, този гений на науката, май наистина е прав. Времето със Соня винаги лети, лети... и сега е момента да попита още за... Но не остана никакво време за следващия въпрос, защото Айнщайн буквално в миг се разтвори в пространство като светлинен проблясък и изчезна, а пред очите на Джими настъпи пълна тъмнина.

В мазето към действителността го върна гласът на Антонини.

– Времето изтече, момче, казах ти, че всичко ще приключи за около 15 минути, не мога да рискувам повече.

Джими си свали шлема и излезе от капсулата.

– Ама всичко свърши за един миг, а имах още толкова много въпроси към господин Айнщайн. Поне разбрах горе-долу смисълът на думата относителност.

После си взе довиждане със стария Антонини и през цялото време до вкъщи си мислеше за Соня, за метода на Айнщайн и колко прав се оказа той. Без никакво съмнение Джими вече беше едно голямо влюбено момче.