Джими. Епизод 8. Даос

Даос 

В сряда Соня не дойде на училище. Джими опита да се свърже с нея, но тя не отговори. След втория час погледът му се спираше на празното място до него и се чудеше какво става. Когато и след третия час тя не му се обади, Джими се разтревожи наистина. В съзнанието му веднага се задейства правилото „Не се паникьосвай”, изписано на малка табела в класната стая. Бързо намери начин да отклони мислите си, поне временно, далеч от Соня. Трябваше да преговаря глаголите и времената за контролния тест. Беше се записал в курса по португалски език.

Дори не допускаше, че е възможно да се изложи пред младата учителка Бети Василева. Истинска прелест – просто учителка мечта. Говореше толкова тихо и спокойно, че дори най-големите „бандити” в неговата група пазеха тишина и приличие. Тя винаги намираше начин и време да отговори на въпросите на Джими, дори когато беше в почивка. Всички в училището я уважаваха.

След края на часовете най-сетне се свърза със Соня.

– Здравей, какво става? Нещо лошо ли се е случило? – гласът на Джими настояваше за бърз отговор.

– Джими, не се тревожи, имала съм среща с господин Вирус ..., без да знам – и тя леко се закашля. Просто настинка, всичко е наред.

– Кога мога да те видя?

– О, Джими, бъди разумен! Нарочно не дойдох под ръка с този господин в училище. Щях да кихна два пъти и после ...

– Окей, Соня, ще чакам да ми се обадиш, когато оздравееш.

– След една седмица ще се видим, Джими, непременно. Доскоро!

Двамата никога не се бяха разделяли за толкова дълго време и това накара Джими да се заеме с най-трудните задачи на господин Газовски. Така поне нямаше да мисли за Соня по цял ден, а само преди да заспи. Изминаха два мъчителни дни, когато в петък вечерта му се обади Антонини.

– Здравей, момче! Как си, какво правиш?

– А, господине, това сте вие! Цял ден чакам Соня да ми се обади.

– Ама нали сте заедно по цял ден. Как е тя?

– С настинка е и ще се видим чак другата седмица.

Старецът леко се прокашля и каза:

– Виж, Джими, имам молба към теб. В събота ще пътувам до мой стар приятел и бивш колега. Не знам колко време ще остана при него. Той не е добре със здравето. Ще ти оставя ключовете от къщата – да поливаш цветята и да храниш един космат приятел, който се навърта наоколо. Изглежда се е привързал към мен. Съгласен ли си?

– Господин Антонини, защо въобще питате? За мен и Соня ще бъде истинско удоволствие да ви помогнем. Нали знаете, че обичаме котките!

– Благодаря, момче, чакам те в събота, в девет сутринта.

На другия ден Джими тръгна по-рано от необходимото. След дъждовната нощ въздухът беше кристално чист. Идеално време за разходка до дома на стареца. След две преки, надолу по улицата, дочу зад гърба си забързани стъпки и познат глас го накара да се обърне. Беше Ван Мин.

– Видях те отдалече, Джими, накъде си тръгнал?

– Ами, отивам при един мой роднина. Живее наблизо, трябва да му помогна за нещо.

– Ще ми е приятно да дойде с теб, Джими. До тренировката по тенис имам цял час. Имаш ли нещо против?

– Нямам разбира се нищо против, Ван. Тъкмо ще те запозная с моя старец, много е готин.

Скоро двете момчета стояха пред къщата на Антонини. Изненадващо вратата се отвори без кратката музикална пиеса за два пантофа и бастун. Антонини се появи с шарена риза, спортно яке и дънки. Беше обул бели маркови маратонки, а в дясната си ръка държеше връзка ключове, която подаде на Джими.

– Здравейте, момчета! – този път Антонини ги изпревари в поздрава. – Джими, това са ключовете за цялата къща. Знаеш какво да правиш, нали?

– Господине, това е приятелят ми Ван, от моя клас...

– Чувал съм за вас господин Ван, но сега нямам време, друг път ще се опознаем по-добре – каза Антонини и се запъти към гаража.

След няколко минути оттам излезе много стар, покрит с прахоляк, електромобил, чиято марка нито Джими, нито Ван успяха да разпознаят. За тяхно учудване колата се движеше и те успяха да помахат с ръце на Антонини преди той да изчезне от погледите им.

– Ами да влезем за малко – предложи Джими.

– Готино старче имаш – отвърна Ван и последва приятеля си в къщата.

За Ван всичко в къщата беше интересно, а Джими провери дали всички домашни уреди и инсталации, за които се досети, са изключени.  Всичко беше наред. След това предложи на Ван да изпият по чаша чай. Седнаха един срещу друг и Джими попита:

– Ван, от първи клас сме заедно, а нищо не си ми разказал за твоето семейство. Кажи нещо...

– Ами, както виждаш, корените ми са от древен Китай, макар никой в семейството да не знае точно откъде. Имам още двама братя, които учат в университет и сестра, която е по-малка от мен. Нашият народ обича в семейството да има много деца. А при теб как е?

– Сам съм, нямам братя и сестри – отвърна Джими и си помисли, че в голямо семейство навярно е по-весело.

– Джими, да знаеш, само как бих искал да погледна, поне за малко, през някакво тайно прозорче и да видя как са живели моите прародители.

– Искаш, значи, да се поровиш в родословното си дърво?

– Да, приятел, много искам, макар да знам, че е невъзможно! – каза Ван и се загледа през прозореца.

Джими се вторачи в лицето на Ван и нещо започна да се оформя в мислите му. Това нещо приличаше на голям бонбон, поставен върху празната маса в хола на господин Антонини. В Енциклопедията беше описан точно такъв експеримент – на малкото дете му казват, че след пет минути ще получи още един бонбон, ако не се докосне до този на масата. Проверката била за интелигентност – проява на търпение, воля и разни такива неща. Повечето деца изяждали бонбона след една-две минути. Интелигентността на Джими издържа точно три минути и той ... грабна бонбона.

– Слушай, Ван! Какво ще кажеш не само да гледаш през тайното прозорче, но да си поговориш с твоите старчета от едно време. Ама не за малко, а поне за 15–20 минути.

Ван спря да гледа през прозореца и на свой ред се вторачи в лицето на Джими.

– Ти се шегуваш, приятел, това е невъзможно.

Джими бръкна в джоба на дънките си и извади връзката с ключове. В средата ѝ изпъкваше със странната си форма ключът за мазето. Той стана, изпълнен решителност, да направи нещо забранено. Вероятно това беше чисто изфукване, но връщане назад нямаше.

– Идвай след мен, Ван, ще ти покажа нещо, което не си виждал през живота си! – каза Джими и тръгна към мазето.

Ван стана и го последва без да успее да каже дори една думичка. В мазето Джими се почувства като пълен господар на положението. Пусна осветлението, мина зад машина, и включи кабела за захранване към мрежата. Рояк пчели се завъртя покрай ушите на двете момчета. Ван се приближи до капсулите и започна да оглежда и опипва всичко подред – таблото, екрана, металическото кресло и шлема. Джими се наслаждаваше на ефекта, който успя да сътвори, докато накрая Ван успя да каже:

– Джими, каква е тази машинария, прилича ми на ...

– Това е Ментисконверсът на господин Антонини, с който влизаме в мисловните канали на хората, живели преди векове и хилядолетия.

След този кратък увод Джими се впусна в дълго и подробно обяснение как работи машината, как се включва и спира, как са пътували със Соня къде ли не, какво са видели, с кого са разговаряли. Въобще успя да вземе акъла на Ван за нула време. Докато Джими обясняваше инструкцията за безопасност, Ван влезе в първата кабина, сложи си шлема и взе да се върти на креслото. Естествено накрая попита:

– Джими, моля те, нека да опитам. Кажи само какво искаш в замяна, всичко ще ти дам.

– Приятел, нищо не искам – великодушно отвърна Джими – Кажи само къде искаш да отидеш. Трябват ми точни координати за място и време.

Ван се позавъртя отново на креслото и се вгледа в менюто на екрана. Явно мислеше къде ще му е най-интересно. Накрая каза:

– Искам да отида при някой даос в планината Лаошан през 1644 година.

– Ван, планините са интересно място, наистина, но какво е това даос и защо през седемнайсти век? – попита Джими.

– Това е време на мъдреци – даоси. А и точно тогава манджурците завладяват Поднебесната империя. Слагат край на династията Мин и дават начало на династия Цин. Моля, не ме разпитвай повече, нали ще бъдеш с мен?

– Не, Ван, аз ще остана тук за всеки случай, ако нещо се обърка, но ти не се притеснявай. Знам цаката на тази бракма!

Джими познаваше отлично машината на господин Антонини. Въведе координатите за място и време, заложи трийсетсекундно обратно броене и затвори внимателно вратата на капсулата. Хорът на пчелите кънтеше в ушите на Ван и преди да успее да вдигне палец, тъмнина обгърна съзнанието му...

Изведнъж пред него се разкри удивителна гледка. Погледът му се плъзна по леки облаци, оцветени в червено и розово.  Спусна се от синьо-зелени планински върхове към потънала в ефирна мъгла долина. По нейното дъно малка река се извиваше като черна змия сред горички и оризови полета. Сред пълната тишина на утрото и песента на птиците лек камбанен звън го накара да се обърне. Ван се оказа пред древна обител, която сякаш сама го покани да влезе. Той плахо пристъпи и след няколко мига се озова пред един даос с дълга бяла коса, който седеше на плетена рогозка, потънал в светъл унес. Момчето си спомни старите традиции – поклони се дълбоко и поиска прошка за нарушеното спокойствие и позволение да разговаря с този свят човек. Даосът отвори очи и каза:

– Най-голямата вежливост е свободна от всякакви формалности. Млади момко, защо си дошъл?

– Учителю, искам да науча някоя мъдрост от вас и въобще да видя как живеете.

Даосът погледна към планинските върхове и промълви:

– Избрал си трудно време в търсене на мъдростта на вековете. Сега в страната върлува дивото кучето-дух, което се храни с труповете на покосените от войната селяни.

След това покани Ван да седне срещу него.

– Трябва да знаеш, че мъдростта не се учи в разговор. Учението е дълъг път, без начало и без край, това пътят на Дао.

– Идвам от много далеч. Моля, посветете ме в нещичко от вашето изкуство – каза тихичко Ван.

– Момче, погледни моите ученици.  Събират дърва, носят вода и приготвят храна в продължение на години. Малцина от тях ще достигнат мъдростта на учителя Лаодзъ. Преди да си тръгне от този свят е оставил книжка с пет хиляди думи. Дори да я прочетеш няма да станеш мъдрец.

– Все пак, много ви моля, открийте ми поне някоя малка мъдрост от вашето Дао.

Старият даос погледна Ван в очите, видя неговата искреност и каза:

– Добре, момче. Какво ще стане с теб, ако днес по невнимание настъпиш и убиеш най-красивата пеперуда на света?

– Ами, много ще съжалявам и често ще се спомням за това. Грях е да се отнема живот, пък дори на една пеперуда.

– Точно така, но от друга страна всеки ден в клюновете на птиците умират милиони пеперуди, също толкова красиви. Това е естественият ход на нещата.

– Но моят вътрешен глас ще ми напомня за стореното – продължи да настоява Ван.

– Тогава кажи на този глас , че просто не е прав и толкова.

Ван замълча за миг, после кимна бавно.

– Разбирам… Дао е естественият ход на нещата.

– Все пак трябва да ни е жал за пеперудата – добави даосът – и тя е била нечия приятелка...

Лек повей на вятъра, който постепенно се усили, извади нови въпроси в съзнанието на Ван.

– Премъдри учителю, дайте ми съвет, как да постъпя когато някой ме обиди, когато съм гневен и съм готов да се сбия в училище.

– Няма по-лесно, но и по-трудно от това. Бъди като бойния петел. Когато започва да се учи петелът ходи наперен и често изпада в ярост. После гони сянката си и подскача при всеки силен звук. След това гледа гневно и се перчи със силата си. В края на обучението петелът не трепва при никакъв звук, стои като излят от стомана. Жизнената му сила е самото съвършенство. Другите петли се обръщат и бягат само като срещнат погледа му.

Даосът леко притвори очи, а Ван продължи да пита:

– А как да постигна пълно съсредоточаване, учителю? Искам да съм най-добрият ученик, с най-висок резултат в края на годината.

– Добре – каза даосът и се замисли. – Представи си, твоето учение, като  състезание по стрелба с лък. Ако наградата е сребърна купа, ще мислиш за нея и ще покажеш само половината от уменията си. Ако пък купата е златна, ще загубиш напълно концентрация и стрелите ти ще летят на сляпо. Не мисли за първото място, то е външното, а се насочи към вътрешното – това, което знаеш и умееш и така ще постигнеш съвършенството.

– Благодаря, учителю! – отвърна Ван и се наведе напред да каже още нещо, но даосът го изпревари.

– Питай, но за последен път, момче. Твърде много работа имам за днес. Виж, слънцето е вече високо в небето.

– Вие сте мъдър човек и обяснявате ясно. Но как да достигна голямата мъдрост на Дао?

– Младежо, моята мъдрост е като ниска стена и ти лесно виждаш зад нея. А голямата мъдрост е висока стена и ти нищо не можеш да видиш. Ако искаш да погледнеш зад нея, трябва да си построиш висока стена, от която  ще можеш да гледаш.

Даосът се надигна от рогозката и тръгна по своя път. Ван замислен от неговите думи понечи да го последва, но пред очите му светлината на деня постепенно намаля и угасна.

Когато погледът на Ван се проясни, пред него стоеше Джими, който беше изпълнил поръченията на Антонини. Въпреки това съвестта му го гризеше. За втори път, без разрешение, беше разкрил тайната на машината. Направи го за да се похвали пред Ван. Не беше сигурен, че Антонини отново ще му прости. Мислите му прекъсна гласът на Ван, който замаян от преживяното, каза:

– Джими, толкова съм ти задължен, това беше невероятно преживяване и въобще ... благодаря, братле!

– Няма нищо, но само ако си отвориш устата в училище..., Мисли му, ще ти видя сметката.

– Какво? Каква е тази сметка? – попита Ван.

– Абе, стига си питал, дай да се прибираме, че стана вече късно.

Джими се въртя неспокойно цяла нощ в леглото, а Ван продължи да разговаря насън със стария даос.