Джими. Епизод 9. Ландау

Ландау  

Соня оздравя напълно за една седмица. Джими обаче не се радваше, че след няколко минути отново ще бъде заедно с приятелката си. Не беше точно тревожен, а по-скоро напрегнат. Чудесното време навън си каза думата – срещата със Соня и Антонини да бъде в градския парк, а не в кварталната сладкарница. Неделният ден беше поканил навън сякаш целия Ню Таун. С голям късмет тримата намериха свободна пейка. По зелената морава върху шарени одеала седяха семейства и приятели. Между тях тичаха деца и кучета, като никога не беше ясно кой кого гони.

– Как сте, деца, в този чудесен ден? – попита Антонини, като си опъна краката напред.

– Господине, да знаете, бях на легло цяла седмица, но вече съм добре и се радвам да ви видя, за разлика от Джими – отвърна Соня и изгледа въпросително приятеля си.

– Не е вярно, всичко е наред и аз се радвам да ви видя – отвърна Джими, но продължи да гледа в земята и да рови в нея с върха на маратонката си. Вече беше издълбал миниатюрен Гранд каньон.

Антонини се извърна към него и каза сериозно:

– Момче, виждам, че нещо не е наред. Соня усеща това, дори по-добре от мен. Да не си разваляме деня. Хайде, направо разкажи какво се е случило.

Джими продължи да рови в земята още половин минута, докато събере нужната смелост. Накрая изплю камъчето.

– Ами, докато вас двамата ви нямаше, ... издадох тайната на Ментисконверса на Ван. Много искаше да пътува в древен Китай. Направих тази глупост за да се изфукам пред него. Това е всичко. Наистина много съжалявам, господин Антонини!

За няколко секунди тримата сякаш се отделиха от света. После за голямо учудване на Джими и Соня, бастунът в ръцето на стария човек описа голям кръг пред очите им и си прибра обратно на мястото си.

– Голяма работа, много важно, че си разкрил тайната на Ван. Вярно, чисто самохвалство от твоя страна, но няма причина да крия моето изобретение. Вече съм твърде стар. Дори да ме вкарат в пандиза, вие ще ме посещавате! – каза Антонини. – Дори се радвам, че двамата с Ван не сте успели да пратите машината за рециклиране.

Джими въздъхна с видимо облекчение, а Соня попита какво е това пандиз и погледна към Антонини.

– Пандизът, моето момиче, не е това, което е бил едно време – затвор за престъпници или нещо като „училище за живота“ със строг режим, все едно. Сега затворите са като санаториуми. Там осъдените, според Конституцията, лекуват своите душевни рани. Присъдите са безсрочни до пълно им излекуване. Не си спомням някой да е повторил престъплението си.

Покрай краката на тримата премина любопитен бял пудел. Подуши подметките на обувките им и ги отмина с пълно пренебрежение.

– Да сменим темата, деца! Нищо не ми разказахте за Велики Преслав, 893. Бяхте уморени от празника и се прибрахте бързо вкъщи.

Освободен от тревогата си, Джими побърза да вземе думата.

– Благодаря, професор Антонини! Помислих си, че вече съм загубил вашето приятелство. Щях да се побъркам от яд.

– В царството на българите беше много интересно! – намеси се Соня. – Българите са имали направо цяла империя. В столицата Велики Преслав видяхме чудесни дворци и храмове. Техният цар Симеон I, наречен още Велики, бил много образован владетел с голяма власт. Основал книжовна школа и дал подслон на учениците на двама братя – светци, Кирил и Методий. Азбуката, създадена от Кирил и досега се полза от народите със славянски корени.

След нея Джими продължи да разказва.

– Всъщност цар Симеон Велики е направил велики дела за народа си във военното дело и в културата. Неговото царуване е наречено Златния век на древна България.

Професорът внезапно се изправи на крака, огледа се и предложи:

– Деца, слънцето ме напече. Отиваме на сладкарница, аз черпя.

Соня и Джими не можеха да познаят стария си приятел – толкова свеж и енергичен, въпреки годините, които подпираше с бастуна си.

В сладкарницата Соня сподели едно свое желание.

– Господин Антонини, докато бях вкъщи, се замислих за моите далечни корени, като Ван Мин. Научих за един руски учен с много интересна съдба. Дори е бил в пандиза, а после пък стигнал до Нобел по физика.

– Соня, но нали си луда по химията? – попита Джими.

– Е, покрай тебе, имам вече втора лудост – отвърна тя и добави – Господин Антонини, много искам да отида в Москва.

Професорът и Джими се спогледаха одобрително. Решението беше взето с пълно единодушие.

Преди да се разделят Антонини каза:

– Чакам ви в събота на чай, точно в пет часа следобед.

През остатъка от деня Соня и Джими се ровиха в Енциклопедията. Името, което търсеха беше Лев Давидович Ландау.

Наближаваше края на учебната година. Редуваха контролни, тестове, класни работи и въобще училищната въртележка работеше на пълни обороти. Всеки ден господин Газовски даваше указания, съвети, препоръки от първия до последния час. В душата му на приливи и отливи се преплитаха тъгата от престоящата раздяла и радостта от постиженията на неговите ученици. Той си даваше сметка, че все пак радостта е повече от тъгата. Пред очите му децата в класа пораснаха и той желаеше всеки от тях да намери своето щастие.

Ню Таун посрещна съботната утрин покрит с лека мъгла, която скоро се разнесе. На обяд времето в града и околностите беше отлично. Късната пролет очакваше среща с младото лято. В централата на Общинската метеослужба нямаше оплаквания относно обявената седмична програма. Старият Климодус вършеше съвестно своята работа. Това означаваше, че дежурните безделници – метеоролози ще играят на карти, домино или редяха пъзели.  Забавленията бяха гарнираха с огромно количество понички и сокове от бюфета на Службата. Въобще живееха си добре, но скучно.

Джими и Соня се заковаха пред вратата на Антонини в точното време и се ослушваха. Ритъмът на чехлите и бастуна този път беше някак си по-различен, но въпреки това ги накара да се усмихнат. Шляяп–шляяп, чук–чук, шляяп–шляяп, чук–чук и хлоп – вратата леко проскърца и пред тях се появи... Не, това не беше техният старец, а някакъв друг, но определено не техния.

– Здравейте, деца! Аз съм господин Баду, Джибрил Баду, стар приятел на Дино. Дойдох да му върна посещението.

Соня и Джими почти едновременно си помислиха – стар човек наистина, но Баду и Антонини си приличаха само по чехлите и бастуна. Баду беше нисък на ръст, с голям корем и почти напълно плешив.

– Добър ден, господин Баду! Имаме среща с професора, но ако е неудобно... – рече Джими, а Соня потвърди с глава.

– В никакъв случай, деца. Дино вече е приготвил чая, заповядайте.

Професорът ги посрещна в хола, седнал в своето кресло. С поглед помоли Соня да сервира чая.

 – Професор Баду е най-добрият ми приятел и съавтор на Ментисконверса. С неговите резервни части сглобихме втората капсула! А това са младите приятели, с които се гордея – Соня и Джими – медалисти от Всемирната олимпиада по природни науки – завърши взаимното представяне на Антонини.

– Благодарим, господин Баду! – каза Джими.

– Няма защо, за мен беше удоволствие да се върна в младежките години, когато конструирахме машината. Бяхме луди и бързахме да я завършим, а тя даваше постоянно дефекти. На моменти се чудехме дали не ни хлопа дъската...

Антонини и Баду се поздравиха по някакъв странен начин, със знаци и намигване, които само те разбираха.

Соня си помисли, че не е зле покрай двамата професори да направи речник на жаргона от далечното минало на човечеството. Ето, сега, хлопане на дъска... Речник само за лично ползване.

– Господин Баду, искам да ви попитам нещо? – намеси се Джими.

– Питай, момче, стига да съм подготвен и да не е нещо на латински език. Веднъж една студентка небрежно ме попита какво мисля за Aurora borealis. Полярното сияние се обяснява лесно, но бях забравил латинското му име. Девойката изглеждаше доволна, че е хванала един професор на тясно и го е натикала в ъгъла. Когато ми обърна гръб с навирен нос, името изскочи в паметта ми. Наложи се да изслуша цяла лекция с видима досада...

Соня изпревари Джими с части от секундата и той учтиво си замълча.

– Искам да отидем днес с Джими в Русия, да посетим Москва и да разговаряме с един физик.

Баду подхвана темата с удоволствие.

– Разбрах от Дино, че физикът се казва Ландау. Интересен човек и невероятен учен. Считал е Нилс Бор своя най-голям и важен учител в науката.

Антонини обаче прекъсна своя приятел.

– Деца, какъв времеви – пространствен код да задам на машината?

– Москва, 1961 – отговори Соня.

Компанията си допи чая и всички слязоха в мазето. Машината тихо жужеше. Джими и Соня сложиха шлемовете и зачакаха. Антонини въведе координатите в стартова програма, зададе обратно броене за 30 секунди и затвори вратите на капсулите. Пчелите в шлемовете все още изпълняваха познатата кратка музикална пиеса „Ние сме милиони”, когато двамата млади потънаха в тъмнина...

Светлината в очите им се върна и огря разноцветните куполи на църквата Василий Блажени. Наоколо снегът достигаше коленете на хората. Двамата стояха на едно място и трепереха от студ, без да знаят какво да правят и накъде да тръгнат. Скоро попаднаха на добри хора, които ги приютиха в Дома за деца без родители. Дадоха им топли дрехи, ушанки и валенки. Вярно бяха стари, тук–там закърпени, но направо безценни срещу студа навън. Когато се огледоха, двамата приличаха на истински русначета.

Соня Карпова беше доволна. Вече половин час си спомняше правилната употреба на падежите в руския език. Скоро разбраха нещо, което ги притесни – 1961 година изтичаше, календарът на стената показваше 31 декември.

Двамата с Джими нямаха много време за губене. Изсърбаха топлия борш на обяд и се измъкнаха от Дома. Започнаха да разпитват всеки срещнат къде се намира Института по физични проблеми. Скоро разбраха адреса – някъде в началото на Воробьовско шосе. С триста зора се добраха до сградата и зачакаха пред входа с малка надежда, която обаче не ги подведе. Пред тях се появи млад мъж с буен перчем, който се развяваше от вятъра.

– Господин Ландау, отделете ни няколко минути, моля! – почти извика Соня.

Ландау се спря, огледа ги и рече:

– Деца, първо аз съм другарят Ландау, а не господин Ландау и второ – време е да се прибирате вкъщи, Новата година да посрещате.         

  – Много ви молим, Лев Давидович, отделете ни поне 15 минути, ние идваме от много далеч. Казвам се Соня Карпова, а това е Джими.

Ландау се замисли, после отвори вратата на института и ги покани обратно в своя кабинет.

 – Но, само 15 минути, нали?

Вътре беше топло и уютно. Въпросите се посипаха един след друг, като снегът зад прозореца.

– Били сте много надарено дете, нали,... другарю Ландау? – започна Соня.

– Вярно е. Когато на 12–13 години научих диференциалното и интегрално смятане, някои мои съученици имаха проблем с таблицата за умножение. На 14 години завърших Университета в Баку и се отдадох на физиката.

– И после какво стана? – попита Джими.

– Отидох в Ленинград, там се дипломирах за втори път и станах доктор на физико–математическите науки на 26 години. Неочаквано правителството и Фондацията на Рокфелер, един голям богаташ, ми дадоха възможност да обикалям из Европа. Посетих Лайпциг, Гьотинген, Кеймбридж и Цюрих и работих с ...

На това място Соня на приличен руски език изброи всички велики личности, с които Ландау е работил, начело с Айнщайн и завърши с неговия учител Нилс Бор.

Ландау се учуди леко на знанията на младото момиче, но продължи:

– В Харков, направих цяла научна школа. С колегата Женя Лифшиц написахме курс „Теоретична физика” в десет тома. Малко студенти преминаха моя теоретичен минимум, но станаха забележителни учени.

Соня си беше наумила непременно да зададе един специален въпрос и не пропусна тази възможност.

– Господин ... другарю Ландау, видях вашата снимка, онази дето сте брадясал, от пандиза на площад Лубянка. Изглеждате ми леко усмихнат, дори почти щастлив. Това възможно ли е?

– Соня, наричай ме просто Дау, както всички колеги и приятели. Другаря Пьотър Капица, мой научен ръководител, обясни с две думи на нашия велик вожд, другаря Сталин, колко съм важен за науката. Ако не беше той щях да видя свободата през крив макарон.

– Е, все пак в затвора не се влиза с усмивка. За какво ви пратиха там?

– Ами по доноси, че говоря срещу правителството. Аз говорех за свободата на мнение, за свободата на мисълта и словото. Бях твърде ценен мозък за властта и затова през 1939 година не ми видяха сметката. Пуснаха ме два дни преди 1 май – Деня на труда.

– И после какво стана? – любопитството на Соня нямаше край.

– Какво да стане? Стана това, което винаги съм искал – да работя и да правя открития. Дори направих изчисленията за мощността на нашите атомни и водородни бомби. После наградите заваляха върху мен като дъжд – съветски и чуждестранни.

– И получихте през 1962 година дори Нобелова награда за ... – започна Джими.

– Моето математическо описание на свръхфлуидността на хелия при много ниски температури – каза и си погледна часовника – Деца, наближава празника, време е да се разделим. Беше ми много приятно да се запознаем.

На това място в душата на Соня се смесиха две неща. Пожеланията към Ландау за здраве и весел празник и знанието, че само след седмица автомобилът му ще бъде смазан от един камион. След катастрофата, макар и оживял, той никога повече няма да се върне към научна работа. Дори няма да приеме лично наградата на Нобел...

Именно тази кола отнесе Дау в далечината по заснеженото шосе. Джими и Соня стояха в тъмнината на вечерта и потропваха с валенки в снега. Потропваха, докато светлините на Москва изчезнаха...

Гласовете на Антонини и Баду бързо ги върнаха в Ню Таун. И тук вечерта влизаше в своите права, навън леко притъмняваше. Джими и Соня пожелаха приятна вечер на двете старчета и поеха бавно нагоре по улицата.

– Жалко, Дау не се оправил от катастрофата и е починал само на 60 години – каза Соня.

– Наистина, сега на професор Антонини му гарантират поне два пъти повече – съгласи се Джими.

– Тук продават ли се валенки и ушанки? – попита Соня. – Много топлят, нали?

– Така е, ако не се продават, ще си поръчаме. Никой в Ню Таун няма да бъде като нас, госпожице – другарко Карпова!

Смехът на двамата приятели огласи цялата улица.